Читать «В дробовете на ада» онлайн - страница 13
Мартин Дамянов
— Може би ТС-бомба? — тихо предложи Зло Куче.
— Давай! — нареди Милов.
Зло Куче се приближи до вратата и налепи върху нея малки черни продълговати кутийки. Когато постави и последната се отдръпна и с хищна усмивка се изкачи по стълбата.
Три-
Две-
Едно-
Пуф!
ТС-бомбата беше чудото на съвременната военна промишленост. Можеше да бъде активирана в изключително стеснен ареал без да засяга значително околните структури.
— Готово! — ухили се Зло Куче.
— Провери! — заповяда Милов.
Миг по-късно от долу се чу изненадания вик на Зло Куче.
— Триста свръхнови, да пукна ако това е възможно!
— Какво? — извика Милов.
— Нищо сър! Нищо. А имаше нещо — почти четири мегатона!
— Тюх да му се не види! — извика Грийн. — какво ще правим сега?
— Ще мрем! — отговори му жлъчно Милов и се спусна в тунела.
Имаше дим, температурата се бе повишила с няколко градуса, но в общи линии това бе всичко.
— Няма акумулация. — осведоми го Зло Куче.
— Това означава, че отзад има ответен противодействащ механизъм.
— Ни повече ни по-малко.
— Е какво пък. — рече Милов. — Поне сега знаем, че не е капан на ноидите.
— Хей как върви? — извика някакъв глас отгоре.
— Уесън? Какво правиш там?
— Помислих, че имате нужда от здрава работна ръка. Уаааааа! Какво е това тук. — удиви се той.
Без да чака покана Уесън слезе на площадката. Беше опушен и на места костюмът бе беше оръфан. Приличаше на корабокрушенец.
— Бах! — извика удивен той. — К’во пък ся е туй?
— Врата не виждаш ли?
Уесън прекара ръка по желязната повърхност.
— Опитвали сте да я взривите, а момчета?
— Ъхъм. — каза Зло Куче.
Уесън продължаваше да опипва вратата с ръце, сякаш търсеше място, което да поддаде.
— Да се махаме оттук. — каза Милов. — ноидите ще си домъкнат задниците всеки момент. Хайде Зло Куче, Уесън…
— Не мисля… — отговори отнесено Уесън. — Досега, хм да са го направили…
— Хайде, веднага! — сопна се Милов.
Но ченето му внезапно увисна, когато вратата започна да се плъзга встрани. Тя се отместваше със слабо стържене, сякаш скалата я всмукваше по някакъв начин във вътрешността си.
— Света Дево! — изфъфли Зло Куче.
Уесън сухо преглътна.
— Как, как го направи? — попита все още втрещен Милов.
— Не мислех, че ще стане. — отговори изумено Уесън. — Имаше една приказка, която мама ми четеше навремето. За Али Баба и четиридесетте разбойника. — той отново преглътна. — Просто си помислих, че няма да е лошо, ако помоля вратата да се отвори.
Психо-индукционен механизъм, помисли си Милов. Хич не е зле, това показваше, че който и да е направил този тунел в скалата има сходно мислене до това на хората. Може би щяха да объркат противника за известен период от време, ако се покриеха зад тази врата.
Ами, ако наистина беше капан? И ноидите са знаели за него? Останалите гледаха Милов в очакване. Разумът му крещеше да бяга колкото може по-бързо от тук, но затова пък инстинктите му говореха друго. Сега трябваше да реши сам.
— Влизаме дявол да го вземе! Извикай Грийн.
— Той идва.
— Ноидите идват. — глухо съобщи той, увиснал върху стълбата, тъй като на малкия подиум нямаше достатъчно място за всички.