Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 279

— За какво говориш? — стисна ме за китката така силно, че ме заболя. — Лили? — Извика името ми. — Лили? Какво?

— Напускам те — отвърнах тихо аз. — Мислех, че знаеш.

— Не — изглаждаше ужасен донемай къде.

После започна да настоява. Моли. Извади ключовете от чантата ми и застана с гръб към вратата, въпреки че нямах намерение да си тръгна на момента.

— Лили, моля те — хълцаше той, — умолявам те, отново размисли.

— Но, Антон, през цялото време мисля за това.

— Дори когато спиш?

— Не съм изкарала нормална нощ от един месец.

Той потърка устата си с ръка и измърмори някакво проклятие; долових само думите „моля“ и „Бог“.

— Какво мислеше, че ще стане с нас?

— Смятах, че нещата ще се оправят. Струваше ми се, че вече се оправят.

— Но ние дори не си говорим.

— Защото загубихме дома си и се случиха ужасни неща. Но съм сигурен, че ще ни потръгне!

— Няма да ни потръгне. Няма как. Въобще не трябваше да се събираме, направих грешка от самото начало, така и така щеше да свърши зле. Винаги сме го знаели.

— Не и аз.

— Говориш така, защото гледаш откъм хубавата страна, но истината е, че като двойка сме обречени. — Припомних му: — Виж в каква бъркотия се превърна животът ни. Имахме толкова възможности и ги пропиляхме. — Казах „ние“, но всъщност имах предвид: аз имах големи шансове, които той пропиля. Нямаше нужда да го казвам, защото не беше глупак и веднага схвана.

— Нямахме късмет — настоя той.

— Бяхме арогантни, грандомани и глупаци. (Ти беше.)

— Защото се опитахме да си купим къща, парите за която, по общо убеждение, щяха да потекат? Какво грандоманско има в това? Здрав разум в комбинация с лош късмет.

— Беше безотговорност и авантюризъм.

Той тежко се облегна на вратата.

— Само заради миналото ти, защото баща ти е изгубил семейния ви дом. Оказало е ужасен ефект върху теб.

Не отговорих. Навярно беше истина.

— Ти си ми ядосана — каза той.

— Категорично не — възразих. — Надявам се, че след време ще станем приятели. Но, Антон, заедно сме нещастни.

Погледна ме поразен и аз сведох очи.

— Ами Ема? — попита той. — Раздялата ни няма да й се отрази добре.

— Постъпвам така заради Ема. — Изведнъж побеснях. — Ема е най-важното нещо за мен. Не искам да израсне като мен. Искам да има сигурност.

— Ядосана си — повтори Антон. — И то много.

— Не съм, но ако продължаваш да настояваш, сигурно ще се ядосам.

— Не те обвинявам, че си ядосана. Мога да се застрелям, щом всичко се провали.

Реших да не обърна внимание на тези му думи. Без значение какво казва, нямаше да промени решението ми. Между мен и Антон всичко беше окончателно свършено и наистина смятах, че е необходимо да се разделим, защото и двамата ще ни преследва лош късмет, докато не поправим злото, което извършихме, като го откраднах от Джема.

Когато му го казах, той избухна:

— Ти просто си суеверна. Това не е вярно.

— Не е било писано да сме заедно, винаги съм знаела, че ще свърши зле.

— Лили, но Лили…

— Няма значение какво ще кажеш или направиш — настоях аз. — Отивам си. Длъжна съм.

Той потъна в мъртвешко мълчание, после попита:

— Ако наистина си решила да го направиш, мога ли да те помоля едно нещо?