Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 278

После затвори и тя почти усети как молекулите на телефона й се успокоиха след огромната работа, която в последно време бяха свършили.

Това не беше някакъв глупав номер от страна на Марк, за да я накара да промени решението си. Познаваше неговото мото; беше направил всичко, което бе по силите му, не бе получил желаните резултати, така че се оттегляше. Край на играта.

Всъщност, тя това и искаше. Нямаше намерение да се връща при него.

Но, сякаш отстрани, видя себе си, как седи в апартамента, в безрадостната февруарска сряда сутрин, след като най-близкият й приятел си беше отишъл, а кариерата й бе в развалини.

При тази гледка Джоджо плака толкова отчаяно и така дълго, че после едва можа да се познае в огледалото. Когато потопи лицето си в умивалника, пълен със студена вода, за да успокои червените подутини, й мина през ум да остане в банята и да се удави. За първи път на тридесет и три години разбра какво значи да искаш да се разделиш с живота.

За около секунда.

След това се стегна. Колеги? Кому са дотрябвали? Автори? Щяха да налитат с дузини. Друг като Марк? Колкото щеш. Светът бе пълен с тях.

ЛИЛИ

Повече от седмица живях с убеждението, че между мен и Антон е свършено. Таях в себе си тази неприятна увереност, сякаш знаех, че под леглото ми има скрито смъртоносно оръжие — все още не говорехме за това, а и аз не смеех да предприема първата стъпка.

Убеждението ми, че времето ни е изтекло, доби нова тежест, защото вече се бях сблъсквала с нещо подобно, не в моя живот, а с майка ми и баща ми. Знаех, че най-лошото вече се е случило и продължава да се случва всеки ден. Антон и аз мислехме, че сме различни, че някак си сме имунизирани срещу несгодите на любовта, но в действителност не бяхме по-различни от обикновените хора — една двойка души, които не могат да останат сплотени, когато ги връхлетят тежки времена.

Както и да е, дълбоко бях изненадана от реакцията на Антон, когато му казах, че го напускам. Струваше ми се, че и той мисли като мен: че и двамата знаем, че всичко е свършило, но просто живеем ден за ден, докато настъпи подходящото време. През седмиците след преместването ни бяхме тъй мълчаливи един с друг, та искрено вярвах, че вече няма какво да си кажем. Убедена бях, че ще ме остави да си тръгна мълчешком, тъжно признавайки, че е жалко, че не успяхме да запазим семейството си, но при дадените обстоятелства е чудо, че сме останали заедно за толкова дълго.

Но той направо побесня.

Когато Ема си легна онази нощ, взех дистанционното и без предисловия изключих телевизора.

Той ме изгледа изненадано.

— Какво има.

— Ирина каза, че Ема и аз можем да поживеем при нея за известно време. Мисля, че не трябва да отлагаме. Какво ще кажеш за утре?

Очаквах да чуя как би искал да вижда Ема винаги, когато пожелае, но не стана така, защото той загуби ума и дума.