Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 280

— Какво? — попитах с тревога. Предполагам, щеше да е в реда на нещата да поиска да се любим за последно.

— Става дума за Ема. Не искам да вижда това. Може ли някой да се грижи за нея, докато ти… — замълча, преди да промълви думата — опаковаш?

Започна да плаче с беззвучни сълзи и аз го наблюдавах в изумление. Как можа да се превърне в такъв шок за него?

— Разбира се. Ще помоля Ирина да я гледа.

След което си легнах. Бяхме живели заедно по-дълго, отколкото очаквах, но колкото по-скоро се разделяхме, толкова щеше да е по-добре. Чух го как си ляга. В мрака положи глава на рамото ми и прошепна:

— Моля те, Лили.

Но аз лежах студена като камък, докато той се обърна на другата страна.

На сутринта позвъних на Ирина, която дойде, кимна на Антон с някакво подобие на съчувствие и взе Ема със себе си. След това се опитах да убедя Антон да излезе. Не исках да стои там, да се мотае наоколо с болен вид, да ме следва от стая в стая, и да ме гледа, все едно гледа видеофилм. Никак не ми беше забавно и от показното му нещастие ми ставаше по-зле. Наблюдава ме как опаковах три чанти, отказвайки да ми подаде каквото и да е, с думите:

— Не искам да имам нищо общо с това.

Но когато се помъчих да смъкна големия куфар от гардероба, промърмори:

— За Бога, не се самоубивай — и се пресегна да го свали.

Но нямаше как. Продължаваше да ме уговаря да не го правя, чак до последната минута. Дори докато влизах в таксито, каза:

— Лили, това е само временно.

— Не е временно — погледнах го в очите. Трябваше да го разбере. — Моля те, свиквай, Антон, защото е завинаги.

После колата потегли, отнемайки ме от живота му, и зная колко ужасно звучи, но за първи път, откакто го срещнах, се почувствах чиста.

От прекалено дълго време живеех с вина към Джема. Да се освободя от нея, ми донесе неописуемо облекчение и почти от секундата, в която напуснах Антон, животът ми започна да се подобрява — свързах се с една агенция и започнах да преписвам текстове у дома. Това беше знакът, от който се нуждаех.

Апартаментът на Ирина беше голям и тих. Работех сутрин, докато Ема бе на детска градина, и вечер, когато си легнеше. Не ми липсваха и помагачи: татко и Попи често идваха на гости, а Ема и Ирина се разбираха чудесно. Навярно славянската четвъртина на Ема реагира на славянското у Ирина и последната използваше кръглото лице на Ема за палитра, на която може да опита последните продукти на „Клиник“. Опитах се да попреча на Ирина, но нямаше как да не отстъпя пред страстните й молби. При нея всичко беше страстно.

Харесвах новия си живот. Беше спокоен, лишен от драматисзъм, не се случваше кой знае какво. Никога не срещах никакви съседи по тихите стълбища; сякаш никой не живеше в сградата.

Дори непредвидимото време сякаш реши да ме успокои. Безцветни небеса и мек, спокоен въздух не изискваха никакъв ответ от мен. Когато отивахме на разходка в намиращия се наблизо Риджънт Парк, не чувствах нищо.

Нямах никаква надежда за творчество. След поредицата от провали не ми се пишеше нищо и бях напълно доволна да преписвам статии и брошури. Нито имах големи планове, нито някаква представа за бъдещето, единственото, което исках, бе дните да минават. Харесвах малките неща в живота. Доскоро всичко се извършваше в голям мащаб — издавах романи, купувах и губих дом. Сега се радвах, че се е смалило до размера на хапка.