Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 281

Антон беше прав за едно нещо: ядосана му бях, че е така безтговорен към парите. Но откакто го оставих, сякаш някой друг започна да използва моя гняв; знаех, че е там, че ми влияе, чувствах го. Но преди всичко чувствах радостта, че съм се оставила на съдбата си.

Не всеки ден беше лесен. Имаше няколко ужасни моменти, например когато Катя, приятелката рускиня на Ирина, ни дойде на гости, водейки със себе си едно красиво момченце с кафяви очи, само на шест месеца. Казваше се Войчех и дори приличаше на Ема. Това ме накара да се замисля за всички деца, които Антон и аз никога нямаше да имаме. Братята и сестрите, които Ема имаше в някаква паралелна вселена, които никога нямаше да видим. Това породи ужасно чувство у мен, но преди тъгата изцяло да ме обладае, Катя каза на Ема:

— Това дите има ного хубава кожа — и опасенията ми се разсеяха.

Минаваха ден след ден, нищо не се променяше, не можех да ги различа един от друг. Не се и замислях за бъдещето, като изключим Ема. Постоянно я наблюдавах, безпокоях се дали се развива нормално. Не подмокряше леглото си, но от друга страна, все ощей слагах пелена. Понякога, когато чуеше Ирина да отключва вратата, отваряше широко очи и продумваше:

— Антон?

Но като изключим това, всичко вървеше нормално.

Беше здраво малко същество и навярно физическата й сила говореше за емоционална издръжливост. Трябваше да призная, че определено не даваше признаци, че е притеснена да живее без баща. Но се опасявах, че трупа всичко в себе си и то ще избликне, когато стане на тринадесет. Може би щеше да започне да краде от магазините или да диша лепило.

Утешавах се, че съм направила, каквото смятах, че трябва и е най-добре за нея и установих, че майчинството носи със себе си постоянно чувство за вина.

Въпреки че живееше отделно от него, Ема често виждаше Антон. През повечето дни той я водеше в парка, понякога през уикендите тя оставаше да спи при него. След първите му посещения, когато очите му бяха тъжни и нещастни, вече не понасях да го виждам и попитах Ирина не може ли тя да му предава Ема и да бъде вкъщи, когато я връща. За моя голяма радост, тя се съгласи. Това споразумение продължи, докато една вечер, може би три седмици след като го бях напуснала, Ирина беше в банята и се наложи аз да отворя вратата, за да взема Ема.

— Лили — Антон беше изненадан да ме види. Не по-малко от мен. Винаги е бил слаб, но през седмиците, през които не го бях виждала, беше станал направо мършав. Не че имаше непосредствена опасност да се застрелям при вида му. (Ако не беше благородството на Ирина и вниманието й, щях да се чувствам ужасно.)

Ема се втурна в апартамента и след секунди чух началните ноти на „Книга за джунглата“.

— Не очаквах да те видя… — каза Антон. — Виж… — той бръкна в джоба на износеното си яке и ми подаде писмо. Обикновено ми носеше пощата, но чувствах, че това писмо е по-различно. — Това е от мен. Исках лично да ти го дам, за да съм сигурен, че си го получила. Може сега да не искаш да го прочетеш, но навярно по-късно ще го направиш.