Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 268

— Страхотно — отговорих нещастно аз. — Баща ми се върна. Как е брат ти?

— Много добре, скоро ще се върне на работа и отново ще разполагам с живота си. Нали ще издават книгата ти?

— През май. Но ще се продава по летищата по-рано. Някъде през март.

— Сигурно си много развълнувана.

— Да.

— Чакам с нетърпение да я прочета.

— Ще се опитам да ти взема безплатен екземпляр — тревогата ми, че ще я прочете, беше отслабнала в резултат от тъгата ми.

После ме попита — и то без да му давам какъвто и да е повод:

— Какво прави не-приятелят ти?

— О, всичко свърши. Върна се при старата си приятелка. Били са много привързани.

Очите ми се изпълниха със сълзи, засрамих се да заплача с пълно гърло, но беше достатъчно, за да ми подаде носна кърпичка. Все пак имаше цял магазин, пълен с тях.

Когато се успокоих, осъзнах, че жестът с кърпичката показваше, че тази лудост трябва да престане. Избърсах си очите и предложих:

— Май трябва да излезем да пийнем, ние двамата, ти и аз.

После се замислих и си рекох: „Това аз ли го казах?“

След което видях лицето му. И на вас щеше да ви е интересно. Сякаш го бях обидила.

— О, Боже, съжалявам — продумах, тръгвайки си, — ужасно съжалявам.

Качих се в колата, лапвайки безплатната си близалка. Татко се беше върнал, а аз бях по-неадекватна отвсякога.

Дори не допусках, че животът ми ще се промени, и то така кардинално.

Всичко започна с обаждането на Джоджо.

— Няма да повярваш каква разкошна новина имам — каза тя. — Обадиха ми се от една филмова компания на име „Ай-Кон“. Искат да направят телевизионен филм по „Пътешествие към дъгата“. Ужасно я харесват, но нямат никакви пари. Обаче споменаха нещо за съвместна продукция с Би Би Си. Антон каза…

— Антон?

— Да, Антон Калоран. Хей, той е ирландец, сигурно го познаваш.

— Познавам го. Тишина.

— Само се шегувах. Но щом познаваш Лили, сигурно познаваш и него.

— Познавах го, преди Лили да го срещне.

Не се опитвах да печеля точки. Бях като вцепенена. Антон искаше нещо, което аз притежавах. Имах нещо, което Антон искаше. Дори в най-развихрените си фантазии не си бях представяла подобна ситуация. Спомних си как преди три и половина години почти бях готова да се самоубия заради него. Исках го толкова силно, а бях безпомощна. Каква лудост е животът. Останала без дъх, настоях:

— Джоджо, кажи ми нещо повече.

— Казах ти, каквото зная. Нямат пари, но Би Би Си има. Интересува ли те, поне на теория?

— Разбира се, че ме интересува!

— Казах им. Тези неща отнемат време, не се ентусиазирай прекалено, ще те държа в течение.

— Но…

Тя беше затворила и аз се взирах в телефона, прекалено изненадана, за да продължа както обикновено. Антон! Съвсем изневиделица! Да се интересува от книгата ми!

Джоджо бе съобщила, че компанията му се нарича „Ай-Кон“, така че веднага проверих в мрежата и не можах да повярвам на това, което прочетох: не били нищо особено. Имаше скорошна статия от някакво списание, където се казваше, че „Ай-Кон“ нито правели интересни програми, нито печелели кой знае колко през последната година и ако скоро не им потръгне, ще трябва да преустановят дейността си. Изглежда „Пътешествие към дъгата“ беше последната им надежда — всичко или нищо. Навярно грешах, ами ако не беше така? Колко силно искаше Антон моята книга? За първи път от много време се замислих за него и Лили. Тя едва ли цъфтеше в момента, с новия си роман, пълен провал. Може на Антон да му бе омръзнало от нея, сигурно беше готов да напусне кораба.