Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 267

Опитах се да си спомня. Когато татко ни напусна? Май не пророних и сълза. Когато Антон си отиде? Не, и тогава не, поне не чак толкова. Просто се затворих в себе си и намразих всички. Прекалено бях обхваната от тревога, за да плача.

— Не знам. Май никога. О, Боже, Коуди, да не получа нервен срив?

Всеки на негово място би казал:

— Тихо, тихо, не ставай глупава, просто малко си разстроена.

Но не и Коуди. С напълно сериозен глас, той заяви:

— Нещо ти става, това е сигурно. Нещо се проявява със закъснение. Настъпва някаква промяна.

— Предполагам, че по-добре е дай отприщя пътя — изхълцах аз.

— Дааа. — Отговори ми със съмнение. — Но гледай да не го правиш пред хората.

— Благодаря ти, Коуди. — Обхвана ме нов пристъп на подсмърчане и конвулсии. Когато отново успях да проговоря, казах: — Много ми помагаш, да знаеш.

Плаках, когато се опитах да отменя ваканцията в Антигуа и плаках още повече, когато не ми върнаха парите.

— Това, че приятелят ви се е върнал при предишното си гадже, не е включено в условията на застрахователната полица — осведоми ме жената от пътническата агенция.

— Винаги има някакви уловки — казах и отново заплаках.

— Защо не заминете вие?

— Не мога. Не съм в състояние да се кача на самолета.

Тъй като жената ме съжали, наруши правилата и каза, че няма нужда да си загубя парите и може да ми резервира нещо за същата цена, когато се почувствам по-добре.

— Знам, че скоро ще се оправите — думите й ме изненадаха.

Бях за никъде. Плачех за всичко. Правех го нарочно. Взимах сърцераздирателни видеокасети, на които трябваше да си от камък, че да не се просълзиш. Като излизах вечер, приклещвах хората и им разказвах трагедията си. На коледното ни парти, което се състоя през януари, защото през декември бяхме прекалено заети да организираме чуждите празненства, аз бях момичето, което се разревава и трябваше да бъде отведено вкъщи, защото не може да се успокои.

Дори работата ми разбиваше сърцето. Подготвях много необичайно събитие — Макс О’Нийл, млад мъж, само на двадесет и осем, бе неизлечимо болен и ме нае да организирам погребалната му служба. Отначало бях трогната и поласкана, че е избрал мен. (Ф&Ф обаче не бяха. Франсес мърмореше: „Надали ще получим други поръчки от него.“)

Всеки път, когато го виждах, а ние снимахме безкрайни видеокасети, в които казваше на приятелите си да не скърбят за него, или след дългите умувания какви да са напитките за прощалното парти, си тръгвах разсипана.

И посредата на това море от сълзи се натъкнах на Джони. След един убийствен епизод с Макс минавах с колата покрай аптеката и по някакво хрумване се отбих, търсейки утеха, дъвка за душата. Разменихме си новогодишни пожелания и той попита:

— Какво да направя за теб?

За това не бях помислила.

— Ами… искам сладка ледена близалка. И — какво е това? Хирургическа марля? Ще взема един пакет.

— Сигурна ли си, Джема?

— Всъщност не, искам само близалката.

Дори и след като се опитах да си платя (той не ми позволяваше: „За Бога, това е само една близалка“), все още не си тръгвах.

— Как я караш? — попита той.