Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 256

Представяше си как ще се почувства, ако утре не я изберат за съдружник. Като изключим шока и унижението, Ричи Гант щеше да й стане шеф, е, един от шефовете. И тя нямаше да бъде триумфиращ победител. Щеше да се наложи да напусне „Липмън Хай“ и да започне от нулата някъде другаде. Да се доказва, да си създава познанства, да трупа приходи. Щеше да се върне назад поне с две години. Паниката у нея започна да расте, обземаше я все по-силно, докато я докопа за гърлото.

Успя да се овладее. Ричи Гант беше добър — и гъвкав. Но корпоративният му проект беше спукан балон. Никому не предстоеше скоро да получи пари от него. Тя беше по-добрият агент. Това беше факт. Печелеше повече за фирмата. Авторите й имаха отлични дългосрочни перспективи. Как може да не стане съдружник?

ЛИЛИ

Антон се върна от работа. Втурна се в стаята и каза:

— Погледни какво ми изпратиха днес!

Отдавна не го бях виждала толкова оживен. Размаха една книга и когато видях, че това е романът на Джема „Пътешествие към дъгата“, скочих и я грабнах, нетърпелива да я прочета. Както обикновено ми се зави свят.

— Откъде я взе?

— Пробно копие. Джим Суийтмън от медийния отдел на „Липмън Хай“ ми го изпрати. Добрата новина е — Антон сякаш грееше, — че книгата не е за нас.

— А лошата?

— Няма лоша новина.

Но никой никога не казва: „Добрата новина е…“, ако няма лоша.

— Как е? — попитах аз. — Хубава ли е?

— Не — вълнението се изпари от него, подобно на цигарен дим.

Изненадана, го упрекнах:

— Но ти я харесваш.

— Не.

— Вярно е.

— Не.

Задържах дъх, защото знаех, че предстои едно „но“.

— Но — каза той, — искам да я екранизирам.

Стоях като вкаменена и мълчах. Единствено знаех, че никога не е поискал да екранизира моите книги. Нито една.

Бяха минали пет седмици, откакто се изнесохме от нашата къща, но ми се струваше много по-дълго. Прекарахме безрадостна Коледа в подобния ни на кутия апартамент — беше още по-мрачна, защото очаквахме Джеси и Джулиан да се върнат от Аржентина, но в последния момент ни съобщиха, че няма да дойдат.

Независимо от няколкото покани за Нова година — като започнем от Мики и Киара, продължим с Вив, Баз и Джез и свършим с Ники и Саймън — прекарахме нощта сами, вдигайки наздравица с шампанското, което „Долкин Емери“ ми бяха изпратили през онези отдавна отминали дни, когато „Церовете на Мими“ щурмуваше класациите и ме харесваха. Пихме за „идващата година“ с надеждата, че ще бъде по-добра от изминалата. После дойде януари — какво да кажа — беше просто януари. Най-доброто, което можеш да направиш, е да дишаш, да издишваш и да го чакаш да отмине.

„Кристално чиста“ не пожъна, както се бях молила, успех в последния момент. Самоувереността ми и творческите ми сили бяха станали на пух и прах и след октомври не бях написала нито ред. Какъв беше смисълът, ако никой няма да го публикува? Беше прекалено студено, за да излизам, и прекарвах дните си с Ема, гледайки „Дора Изследователката“ и „Джери Скачача“.

Беше катастрофа да изгубим дома си, но не се залъгвах с илюзии, че нещо ще се подобри в бъдеще. Антон и аз бяхме опустошени. Наблюдавах събитията отдалеч, все едно се случваха на други хора.