Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 174
Мариан Кийс
— Значи това е жената, която харчи всичките ми пари.
Извърнах се. Боже, беше Пачката! И госпожа Пачката, царица на харченето на пари.
Пачката беше дебел и засмян — ще речете, че се гордее с благоразположението си към другите и непосредствения си начин на общуване. Ужасяваше ме: усещах как веселото му настроение може да се стопи за секунда и виждах как нарежда на „момчетата си“ да затворят някого в някой изоставен зимник, „за да му дадат урок“.
— Г-н Латимор. Радвам се да се запозная с вас — излъгах аз.
— Я ми кажи, изкарват ли се добри пари от организиране на празненства? — попита той. Хващам се на бас, че ако срещне кралицата, ще я пита падат ли пари от царуването.
Изкикотих се от ужас.
— Не мен трябва да питате.
— Кого тогава?
О, Боже.
— Ония двамата? Франсис и Франсес? — продължи да разпитва той. — Злите близнаци? Те ли грабват цялата печалба?
Какво можех да кажа?
— Да, г-н Латимор.
— Не си давай труд да ми викаш „господин“, няма нужда да се церемониш с мен.
— Ако сте сигурен, добре, ъъъ, Пачка.
Шавливите очички на госпожа Пачка се стрелнаха към нас, последва кратка пауза, след която Пачката рече:
— Името ми — изрече го със смразяващо спокойствие — е Лари.
Исусе, отидоха ми колената.
Станах посред нощ, за да отида с колата до Офали. Машината за вятър, която щеше да развява драпериите, беше пристигнала, мебелите бяха на път, правеше се нова, заострена шапка, колкото кофа, Андреа и Моузес бяха дошли да ми помогнат и ситуацията сякаш не беше така застрашително неконтролируема, докато Лесли не се появи.
— Спалните са прекалено обикновени! Трябва да се украсят!
Хванах я за ръката, погледнах я в очите и процедих през стиснатите си зъби:
— Няма. Време.
И тя ме изгледа продължително.
— Намери. Време. Искам ония неща, дето са над леглата, да приличат на мрежи за комари. Да са в сребристо.
Сетих се за Пачката и за коленете си.
— Телефонът — извиках на Андреа и тя замалко не го изпусна. — Извини ме, ще трябва да закупя всичкото сребърно ламе в Ирландия.
Трябваше да се обадя на всеки производител на дрехи, когото познавах. Приличаше на евакуацията на Дюнкерк.
Станах посред нощ, за да отида е колата до Офали. Огледалата пристигнаха, но половината не бяха оцеляли при пътуването. Неприятно положение, което се опитваше още да се влоши; това не бяха обикновени огледала, а от италиански кристал. Но имено сребристата ламена мрежа против комари разбиваше сърцето ми. Единствено неколцина самотни шивачи бяха готови да се заемат с работата за толкова кратко време, така че сама уших проклетите неща. Работих през цялата нощ, не можах да си отида вкъщи — предложих на майка ми да изпратя кола да я доведе в замъка, но накрая след като я уверих, че това няма да се повтори, тя се съгласи да изтърпи една нощ сама.
Денят на празненството. Не бях спала, пръстите ми целите бяха изпободени, но се държах. Стисках зъби. С ухо на земята и пръст на пулса. Справях се с всичко, включително и с двама тъповати на вид главорези, които се появиха с твърде тесните си костюми. Биячи, корави типове.
