Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 173
Мариан Кийс
Когато се върнах с новината, че сребърното е еднакво неприемливо, Лесли с лека ръка реши:
— Ами хубаво, ще намерим друг замък.
Употребих много дълго време и цялата си дипломатичност, за да я убедя, че не, няма как да намерим друг замък. Не само че беше прекалено късно, но и вече се беше разчуло…
Станах посред нощ, за да отида с колата до Офали. Животът щеше да бъде далеч по-лесен, ако можех да спя там, но pas de chance (Pas de chance — никакъв шанс (фр.). — Б. пр. ). Майка ми не би се съгласила при никакви обстоятелства.
Имаше толкова работа — облеклото, цветята, музиката — сякаш организирах сватба. Истерията беше същата. Трябваше да подредим всичко в съответния стил, да приготвим роклята със заострени ръкави, островръхите обувки и шапка. Но докато се въртеше пред огледалото, Лесли постави замислено пръст на устните си и рече:
— Нещо липсва.
— Изглеждаш великолепно — извиках аз, сякаш адската геена се отваряше. — Нищо не липсва.
— Има нещо — повтори тя, поклащайки се наляво-надясно като малко момиченце. Ужасно, като помислиш, едновременно се гледаше в огледалото и се любуваше на себе си. — Сетих се! Искам перука, буйни къдрици, които да се спускат като водопад от короната на главата ми, чак до гърба.
Дизайнерката и аз преживяхме момент на отчаяние, после тя се покашля и се осмели да каже, че островръхата шапка ще трябва да бъде голяма колкото кофа, за да се задържи върху „водопада“ от къдрици. Като чу това, Лесли се обърна към мен и ми кресна:
— Измисли как да стане! За какво ти плащам?
Казах си на ум: „Дребна работа, ще попроменя законите на физиката. Може да си кажем по някоя дума с добрия стар господин Нютон.“
Тя тихо се засмя и добави:
— Сигурно ме мразиш, Джема. Имаш ме за разглезена малка кучка, хайде, признай си, знам, че е така.
Но аз само широко отворих очи и отговорих:
— Лесли, стегни се, не ставай глупава. Това ми е работата. Ако приемах всичко лично; щях да съм в друг бранш.
Естествено, исках да кажа: „Да, мразя те, мразя те, МРАЗЯ ТЕ СЪС СТРАШНА СИЛА! Проклинам се, че приех тази гадна работа, не си струва парите и сигурно ти е ясно, че колкото и заострени да са ръкавите и обувките ти, никога няма да са така остри, като НОСА ти. Знаеш ли как те наричаме? ТОМАХАВКАТА, ето как. Понякога, като се втурнеш насам, ми се струва, че някой е запратил брадва към мен. Ами да! И все пак понякога ме е яд, че баща ти е толкова мил с теб, та ми се иска да съм на твое място.“
Но, разбира се, не го казах. Ако някой лошо си счупеше крак и му трябваше стоманена шина, за да го държи неподвижен, можеше да вземе част от гръбначния ми стълб.
Като допълнение към напрежението, трябваше да записвам какво ли не и вече имах всички симптоми на преумора. По същия начин се чувствах, когато се отказвах от цигарите. През цялото време мислех за тях и ходех като замаяна.
Това ли означава да те мъчи творческа треска?
Станах посред нощ, за да отида с колата до Офали. Фризьорът, който щеше да направи „водопада от къдрици“ на Лесли, беше пристигнал, а аз ръководех окачването на огромни ивици от розова коприна, спускащи се от тавана към пода, когато чух някой да боботи:
