Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 176

Трябва да си призная, че всеки път, когато напишех нещо хубаво за „Уил“, ми се струваше, че изневерявам на Оуен. Как щеше да преглътне, че аптекарят, а не той, е прототип на романтичния ми герой? Но има ли значение? Докато завършех книгата, Оуен и аз отдавна щяхме да сме се разделилили. Всъщност всеки път, когато се срещахме, имах чувството, че е за последно.

В същото време, колкото повече пишех за него в книгата, толкова повече истинският Джони Рецептата идваше на фокус, сякаш беше полароидна снимка. Под бялата му престилка се криеше великолепно тяло. Забелязах го в петък вечер, защото носеше дрехи. Нормални дрехи. Хубави дрехи, вместо бялата си престилка, с която не приличаше на нищо.

Има ли си приятелка, питах се аз. Знаех, че не е женен, защото го спомена по едно време, докато и двамата оплаквахме нещастното си съществувание. Но нищо не говореше, че няма приятелка — само че кога изобщо се срещаше с нея? Изглежда никога, освен ако тя не беше от онези загадъчни верни жени, които „остават с него“, докато брат му оздравее и тежките за него времена отминат.

Седмицата след празненството на Лесли трябваше да изпълня една рецепта (мехлем против възпаление, мама си беше разтегнала мускула на ръката, само Бог знае как — навярно натискайки дистанционното?) и за първи път се стеснявах да срещна Джони. Докато слизах от колата, почувствах, че ме гледа от предната част на магазина. Естествено се спънах.

— Здравей, Джема — усмихна ми се той и аз му отвърнах. В него имаше нещо много мило. Такива приятни маниери. Нека ви кажа, че не изглеждаше като в „Ренардс“, където беше малко екзалтиран и дързък. Синдромът „Пепеляшка“: изведнъж осъзнах, че е изтощен. Откакто го познавах, работеше по дванадесет часа на ден, шест дни в седмицата и въпреки че беше любезен с клиентите си, не ми изглеждаше в много добра форма. Само да не се налагаше да работи толкова много…

Подадох му рецептата си и казах:

— Как е брат ти?

— Ще мине много време, преди да се изправи на крака. Виж, нали не съм обидил приятеля ти онази вечер в „Ренардс“?

Поех си дъх.

— Той не ми е гадже.

— Ами… добре.

Никак не ми идваше наум откъде да започна да обяснявам странната си връзка с Оуен, така че шеговито казах:

— Да, имам навика да целувам мъже, които не са ми гаджета.

— Чудесно. Значи и аз може да имам късмет — това думи на мъж с приятелка ли бяха?

— Не искаш ли да ми бъдеш приятел? — идеята беше да прозвучи като шега, но първо неговото лице се обля с червенина, после моето. Притихнали и мълчаливи, излъчвахме червенина един срещу друг и аз започнах да се потя.

— Боже — опитах се да спася положението със скорострелната си мисъл, — върху нас двамата може да се опържи омлет.

Той се засмя с облекчение.

— И двамата се прекалено възрастни, за да се изчервяваме така.

Глава 14

След като изтощителното празненство на Лесли беше приключило, можех да се съсредоточа върху книгата си, която вършеше много добре; по моя преценка бях написала три четвърти от текста. Имах и други поръчки, но не така обсебващи като рожденния ден на Лесли и единственото петно на хоризонта, но доста голямо, беше майка ми. Подозирах, че никога няма да одобри издаването на романа ми, затова не спирах да си повтарям, че това е най-старата човешка история. А и героите вече не приличаха на нас.