Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 172

Не беше някое зализано конте, беше точно какъвто трябва — нали разбирате — на подходящата възраст и освен това — красив. Ситуацията едва не ме накара да се засмея; сваляха ме. В ирландски нощен клуб!

Той тръгна насам. Който не стреля, не улучва.

Познавах го, но не се сещах кой е. Отчайващо познат ми беше, кой по дяволите… ами да, беше Джони Рецептата. В целия си блясък. Приятна топлина се разля в стомаха ми, но може да е било от виното.

— Кой се грижи за магазина? — обадих се аз.

— А кой се грижи за майка ти?

Изглежда му беше много весело.

Кимна към чашата ми с вино и решително заяви:

— Е, Джема, бих искал да те почерпя едно питие, но трябва ли да пиеш, докато взимаш лекарства?

— Не са за мен, глупчо, за майка ми са. — Беше ме хванало повече, отколкото си мислех.

— Знам — намигна ми той.

— Знам, че знаеш — намигнах му в отговор.

— Извинявай — Оуен се провря заднишком с мрачно лице, избутвайки лакътя на Джони с риск да разлее халбата му.

— Оставям те на него — Джони ми хвърли поглед, който казваше: „Приятелят ти е май ядосан“ и пое обратно към групичката си. — Радвам се, че се срещнахме, Джема.

— Кой, по дяволите, е тоя? — раздразнен попита Оуен.

— Един, по когото си падам — какво ме прихващаше? Нямаше нужда да го казвам, дори и да беше вярно.

А може би беше.

Оуен ме удостои със застрашителен поглед.

— Джема, харесвам те, но с теб имам повече неприятности, отколкото си заслужава.

— Създавам ти неприятности? — безгрижно попитах. — Ха! А ти се връщаш на сцената по-често и от Франк Синатра.

— Пияна — започнах да изброявам на пръсти. — Незряла. Неразумна — замълчах за момент. — Става дума за мен. Обикновено не съм такава.

Спрях, очите ми внезапно се изпълниха със сълзи.

— Не зная, Оуен. Полудявам ли? Не харесвам това, в което се превръщам, когато съм с теб.

— Нито пък аз.

— Разкарай се.

— Ти се разкарай — отговори той и взе лицето ми в шепите си с необичайна нежност. Силно ме целуна по устата — целуваше се така приятно, — после с целувки изтри сълзите ми.

Глава 12

Седмицата, през която беше празненството на Лесли Латимор, представляваше седем дни в ада. Когато Бог е създавал света, със сигурност не е работил така усърдно като мен.

Първия ден…

Станах посред нощ, за да отида с колата до Офали. Купища неща за вършене, като се започне от външното осветление, за да превърна целия замък в блещукащ скъпоценен камък, все едно дошъл от далечния Космос.

Всичко вървеше като по вода, докато на Лесли не й хрумна, че иска да боядисаме външните стени на замъка в розово. Попитах собственика, г-н Еванс-Блек, и той ми отвърна да се разкарам. Буквално. Не беше какъв да е човек, а типичен англо-ирландец.

— Разкарай се, разкарай се — крещеше той. — Пръждосвай се, мръсна простачке и остави на мира хубавия ми замък.

Закри лице с ръце и жално попита:

— Късно ли е да се откажа от сделката?

Върнах се и съобщих на Лесли, че не става.

— Тогава сребърен — отсече тя, — щом не иска розов. Върви и го питай.

И знаете ли какво? Трябваше. Въпреки че имаше опастност той да ме убие. Налагаше се, защото това ми беше работата.