Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 171

И така, един ден в работата телефонът иззвъня. Беше баща ми. Едва не изпуснах слушалката.

— Какво има — попитах аз. — Бременна ли е?

— Какво? Кой? Колет ли? Не.

— Тогава защо се обаждаш?

— Отдавна не съм те чувал. Има ли закон, който да забранява да се обаждам на собствената си дъщеря?

— Татко, за първи път ми се обаждаш, откакто си тръгна, а изминаха пет месеца.

— Стига, Джема, не преувеличавай.

— Истина е. Не си ми се обаждал нито веднъж.

— Сигурно не е така.

— Не си.

— Е, сега ти се обаждам. Как си?

— Добре.

— А майка ти?

— Добре е. Трябва да затварям, имам работа.

— Така ли — беше изненадан, че не искам да говоря с него, но аз бях тъй обидена, че не бях в настроение да го улеснявам. Както и да е, наистина бях заета, бях тръгнала на среща с Оуен.

— Какво мислиш, че ще се случи?

Оуен и аз лежахме в леглото му в блажена премала, оформяйки във въображението си щастливо бъдеще за всеки от нас.

— Ще издадат книгата ти — каза Оуен. — Ще станеш известна и издателите на Лили (крадлата на мъже) ще умират за теб, но ти няма да отидеш при тях, освен ако не се откажат от Лили.

— И Антон ще напусне Лили, и ще се върне при мен, и отмъщението ще бъде мое! Не се обиждай — тупнах го по рамото, за да омекотя думите си. — Защото ти ще се ожениш за Лорна и всички ще бъдем приятели. Ще наемем къща край Дордона и заедно ще прекараме лятната почивка.

— И аз винаги ще те харесвам.

— Именно. И аз също винаги ще те харесвам. Може да станеш кръстник на първото ми дете от Антон. Не, това го задраскай. Отиваме прекалено далеч.

— Как ще си върна Лорна?

— Ти как мислиш?

— Ще ни види заедно и ще осъзнае какво изпуска.

— Точно така! Бързо се учиш, мъничък мой.

— Благодаря ти, скакалчето ми.

Погледнах будилника му.

— Единадесет и десет е. Остава още малко до края на полицейския ми час, да излезем да пийнем нещо.

— Мисля — отговори той.

Прекарах ръка през челото си.

— О, недей.

— Защо да не се срещна с майка ти? Може да ви изведа двете в неделя на обяд. Ако си допаднем с нея, навярно няма да се сърди, че прекарваш повече време с мен.

— Не става. Всеки път, когато й кажа, че ще работя до късно, ще мисли, че съм с теб.

Очаквах пак да се разсърди, но не беше облечен, така че не можеше драматично да си тръгне. Както и да е, предпочиташе да се отдалечава, но не от собствения си апартамент. Всичко с времето си…

По-късно в „Ренардс“, с няколко бързи питиета в стомаха, Оуен попита:

— Аз ще идвам ли на онова готическо парти?

— Не.

— Защо? Срамуваш ли се от мен?

— Да — отговорих, макар да не беше истина. Не знам какво ме прихващаше, когато бях с него. Не можеше да дойде, защото за мен това беше работа; не бях гост на купона на Лесли, а роб.

Избутах стола си назад, та да има място, за да си тръгне обиден.

— Тръгвай си.

Той си тръгна, а аз си допивах виното и си мислех приятни неща, когато сред множеството забелязах един мъж в другия край на бара, който гледаше право към мен и топло се усмихваше.