Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 149

Той потри въображаемия медал на гърдите си, после се засмя на себе си.

— Лили, приеми поклона ми. Кланя ти се, защото ще ми донесеш един тон пари през септември и още, когато подпишеш новия си договор. Без теб и душата да си дам, няма да постигна нищо.

— Олеле! — успях да спася писмото от Ема, която внимателно го мажеше с каша, използвайки опакото на лъжицата си. Тя разтревожено изписка, но беше като в капан на високото си столче и не можа да направи нищо. Докато четях напечатаната страница, сърцето ми бавно започна да се разтапя от радост. Ако банката беше отговорила утвърдително, тогава всичко щеше да бъде наред. Ясно, мислеха, че ще спечеля достатъчно, за да им върна парите; това не беше просто заем, беше инвестиция в кариерата ми.

След което стигнах до едно изречение, от което потокът на радостта ми рязко пресъхна. Поех си дъх.

Ема също. Очите й бяха разширени и разтревожени, също като моите.

— Антон, пише, че заемът е „обект на проучване“. Какво значи това? Антон, какво значи?

— Искат да са сигурни, че къщата струва толкова, колкото ни дават като заем, в случай, че не можем да го изплатим, трябва им гаранция.

Трепнах. Думата „гаранция“ ме накара да замръзна; припомни ми деня, когато трябваше да напуснем къщата в Гилдфорд.

— Значи правят проучване, за да се уверят, че къщата си струва. Ами ако не е така?

— Струва ли си според теб?

— Да, но…

— Ами това е.

Антон отвори писмото. Прочете го мълчаливо, но мрачна сянка премина през стаята.

— Какво има?

Той си прочисти гърлото.

— Това е резултатът от проучването на банката.

— И?

— Подът бил прогнил в предната стая. Много сериозно, според тях.

Стомахът ми се сви от разочарование, в очите ми напираха сълзи. Нашата красива, прекрасна къща. Ами къпиновите храсти, аз с ефирната рокля и кошница в ръка? Разточителните вечери, на които щях да каня Ники и Саймън, Мики и Киара, Вив, Баз и Дзкез и всички хора, които са ни канили с Антон в домовете си и които никога не съм приемала тук, защото е прекалено тясно?

Чух се да казвам:

— Е, какво да се прави.

— Лили, нищо не е свършило, гнилият под може да се поправи! Дребна работа! Все пак ни отпускат ипотеката, но за по-малко. За триста и осемдесет хиляди.

— Откъде ще намерим двадесет хиляди?

— Горе главата, Лили, няма да се наложи. Отново ще говорим със собствениците и ще свалим офертата с двадесет бона.

— Но все пак ще трябва да поправим гнилия под! Повтарям, откъде ще намерим двадесет хиляди?

— Няма начин ремонтът на няколко квадратни метра прогнило дюшеме да струва двадесет хиляди.

— Но банката казва…

— Банката просто се подсигурява. Ти как мислиш?!

— Добре — съгласих се аз — направи каквото трябва.

За мое крайно учудване собствениците приеха по-ниската цена. Колко поличби още ми трябваха, че къщата беше моя? Независимо от това, накрая пак ме обзе колебание, когато Антон попита:

— Купуваме ли я?

Чух се да отговарям:

— Не, прекалено ме е страх.

— Добре.

— Добре ли? — погледнах го с изненада.

— Добре, твърде много се страхуваш. Да забравим за нея.