Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 150

— Не го мислиш. Опитваш се да ми приложиш някакъв психологически номер.

Той поклати глава.

— Не. Само искам да си щастлива.

Изггледах го подозрително. Струва ми се, че му вярвах.

— Добре тогава. Говори ми за къщата.

Той се колебаеше.

— Сигурна ли си?

— Побързай, Антон, преди отново да съм си променила решението, кажи ми как ще стане.

— Е, хубаво! — Той изброи всички причини, поради които искахме да купим къщата: щяхме да получим пари от процента; кариерата ми напредваше и през ноември щях да получа огромен аванс; банката — иначе забележително предпазлива — ни е дала одобрението си; да купим тази къща беше по-добре, отколкото да купим някое малко жилище сега и да преживеем ново пренасяне след година; не искаме коя да е къща, влюбени сме именно в тази, тя е точно за нас. И накрая:

— Ако не потръгне, можем да продадем къщата и да получим повече, отколкото сме платили.

— Ами ако цената й спадне, вместо да се покачи, и накрая се окаже, че дължим купища пари?

— Подобна къща, в такъв квартал? Естествено, че ще поскъпне, не ще и дума. Няма да загубим. Нищо лошо няма да стане.

ЧАСТ ВТОРА

ДЖЕМА

Глава 1

Бяха изминали осемдесет дни, откакто татко ни напусна. Нямаше и три месеца, и като погледнех от този ъгъл, не звучеше така зле. Дълго време не се случи нищо особено, когато започнаха да стават ГОЛЕМИ неща, едно след друго.

Първото — в края на март преместихме часовниците напред. Нищо особено, знам, но чакайте, всъщност не става дума за това, то сякаш даде тласъка. Както и да е, бутнахме часовника напред и въпреки че прекарах по-голямата част от неделята да сменям времето на готварската печка на майка ми, на микровълновата фурна, на видеото, на телефона, на седемте будилника и един ръчен часовник, не забелязвах предвестниците до понеделник следобед в работата, когато Андреа си облече палтото и каза:

— Хайде, аз си тръгвам.

Беше още светло, та й отговорих:

— Средата на следобеда е.

А тя ми отвърна:

— Шест без двадесет е.

Изведнъж осъзнах какво става и едва не се задуших от ужас. Дните се удължаваха, идеше лято; когато той си тръгна, беше люта зима. Къде се дяна всичкото това време?

Трябваше да се срещна с него. Не беше свързано с майка ми, ставаше дума за мен. Въпреки че рядко си тръгвах от работа преди седем, бях изпълнена с такава отчаяна нужда, че навярно и обединените усилия на Франсис и Франсес нямаше да ме спрат.

Хукнах навън, шмугнах се в колата и подкарах право към неговата работа — не бих отишла в апартамента им и да ми даваха милиони. Колата му беше на паркинга, значи не си беше тръгнал за вкъщи. Напрегнато гледах над волана си, докато служителите се изнизваха навън. Чудно как не бяха всичките тантурести, размишлявах аз. Всъщност малцина бяха дебели, като се има предвид всичкия шоколад, сред който работеха… О, Боже, ето го, иде. С Колет. По дяволите. Надявах се да го хвана насаме.

Беше с костюм и изглеждаше почти както винаги; познавах го както познавах себе си, странно ми се видя, че не съм го виждала толкова отдавна.

Косата на Колет все още беше на руси кичури, явно не се занемаряваше, след като беше прилапала своя мъж. Но за щастие, не изглеждаше бременна.