Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 151

Докато се приближаваха към мен, си приказваха по смайващо интимен начин. Слязох от колата и пристъпих към тях. Идеята беше да бъде по-драматично, но те вървяха бързо и насмалко да ме отминат.

— Татко — повиках го аз.

Обърнаха се; лицата им бяха безизразни.

— Татко?

— Джема. А, здравей.

— Татко, напоследък нямам вести от теб.

— Е, да, знаеш как е — чувстваше се неудобно. Обърна се към Колет: — Ще изчакаш ли в колата, скъпа?

„Скъпата“ ме изгледа мръсно, но се врътна и тръгна към нисана.

— Нужно ли е да бъде такава кучка? — попитах. Не можах да се удържа. — Каква е причината да е така ужасна?

— Чувства се несигурна.

— Тя да е несигурна? Ами аз? Не съм те виждала от почти три месеца.

— Толкова ли време мина?

Той някак си старчески се размърда.

— Да, татко. — В отчаян опит да внеса малко хумор, попитах: — Няма ли да си поискаш родителските права? Може да ти позволят да ме посещаваш в неделя и да ме водиш в „МакДоналдс“.

Но той отвърна:

— Вече си пораснала, пълнолетна си.

— Не искаш ли изобщо да ме виждаш?

Казват никога да не задаваш въпрос, на който не знаеш какво ще ти отговорят. Разбира се, че иска да ме вижда.

Но той отвърна:

— Може би най-добре е да не се виждаме за момента.

— Но, татко… — мъката ми се надигна като вълна и аз заплаках.

Хората, минаващи покрай нас, ни гледаха, но не ги беше грижа. Вълната се превърна в цунами. Не бях виждала баща си от три месеца, хлипах и се давех, все едно имах кестен в кривото си гърло — а той не желаеше дори да ме докосне. Хвърлих се към него; той стоеше като дърво и несръчно ме потупваше.

— Ах, Джема, недей…

— Вече не ме обичаш.

— Обичам те, естествено, че те обичам.

С нечовешко усилие се опитах да спра да се давя, после си прочистих гърлото и набързо се стегнах.

— Татко, върни се вкъщи. Моля те.

— Ноел, трябва да вземем децата — обади се Колет.

Завъртях се към нея.

— Струва ми се, че ти каза да чакаш в колата.

— Ноел, децата — не ми обръщаше никакво внимание. — Ще се чудят къде сме.

— Знаеш ли какво — погледнах я и посочих към баща ми. — Аз съм негово дете и се чудя същото нещо.

После добавих:

— Така че си го начукай.

Тя ме изучаваше, хладнокръвна до безкрай.

— Не, ти си го начукай.

— Две минути — думите й се отнасяха за баща ми. — Гледам си часовника. — После се отправи към колата.

— Много изискано.

— Как е майка ти? — попита баща ми.

— СЬПРУГАТА ти. — Думата прокънтя из целия паркинг. Малцината, които досега не ни бяха гледали, вече ни зазяпваха. — Имаш ПРЕКРАСНА СЪПРУГА. Тя има приятел. Някакъв швейцарец на име Хелмут. Кара червен „Астон Мартин“ с вдигащи се врати.

— Я не ми ги пробутвай тия. Слушай, Джема, трябва да тръгвам. Гери се побърква, ако закъснеем.

Беше ми останало единствено презрението. Изгледах баща си.

— Ти си страхливец.

След като се озовах на закътано в колата си, сълзите ми отново рукнаха. Всички мъже бяха страхливци.

И това нямаше да се поправи скоро; тази мисъл ме убиваше, но баща ми и Колет бяха заприличали на постоянна двойка. Значи ме изоставяше. Ами моят живот?