Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 148

За да успокои тревогите им, че нямаме нито влог, нито постоянни приходи, той представи план за изплащането на заема, според който първата голяма вноска беше дължима, когато получа първия си чек за процента през септември, а втората, когато подпиша договора през ноември.

— Господа, не се безпокойте, че няма да си получите парите.

С последен замах, той извади три екземпляра от „Церовете на Мими“, които подписах за съпругите на мъжете с траурните костюми.

— В кърпа са ни вързани — обяви той, щом се прибрахме в къщи.

Писмото с решението на банката пристигна два дни по-късно. Стомахът ми се сви, гадеше ми се, докато двамата се опитвахме да скъсаме плика. Очите ми се плъзгаха по редовете, докато се опитвах да схвана смисъла им, но Антон се оказа по-бърз.

— Да го вземат мътните!

— Какво?

— Пожелават ни успех, но не сме подходящи за кредит.

— Е, това е — отвърнах, бях съсипана и странно, но едновременно донякъде облекчена. — Мръсници.

Но, разбира се, това не беше всичко. Антон, както винаги оптимист, уговори среща в друга банка.

— Като почукаш на повече врати, най-накрая някой ще ти отвори.

Въпреки усилията му, и втората банка ни отхвърли, той дори не спря да си оближе раните, преди да се втурне да търси трета. Този път, като знаех колко голяма е възможността пак да ни откажат, се чувствах почти като измамница. И след като получихме писмото, в което изразяваха съжаленията си, го помолих да престане.

— Само още веднъж — настоя той — много лесно се предаваш.

Хранех Ема на закуска, протяжно действие, в резултат от което оставаха пръски от бебешка каша по пода, стените и косата ми, когато Антон метна на масата някакво писмо.

— Я прочети това.

Хилеше се като смахнат.

— Кажи ми — страх ме беше да повярвам, но какво друго би могло да бъде…

— Банката отговаря с „да“, ще ни заемат парите. Къщата е наша.

Това ме накара да скоча в прегръдките му и той се завъртя като вихър из кухнята, смеехме се до изнемога. После се смълчах и го загледах изплашена.

Беше някакъв алхимик, сигурно така беше. Как успяваше да намира мечтаното решение, да го сътворява от нищото? Беше ми намерил агент, който ми намери издател, беше „намерил“ втората ми книга, а сега ми даваше бленуваната къща, въпреки че нямаше никакви пари.

— Как го правиш? — попитах го плахо. — Да не си сключил сделка с дявола?