Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 147

— Няма да участвам в това. Искам да се обадиш на бедния Грег и да му кажеш, че си му губил времето.

Той се развесели още повече.

— „Бедния Грег“! Лили, той е агент по недвижими имоти.

— Ако ти не му кажеш, аз ще го направя!

— Недей, Лили, не му се обаждай, дай ми малко време. Имай ми доверие.

— Не.

— Моля те, Лили, моля те, миличка, довери ми се — той ме притегли към себе си и любовта му към мен се изписа на лицето му. — Никога няма да направя нещо, което би ти навредило. През целия си живот ще правя красиви неща, за твое добро и за Ема. Моля те, имай ми доверие.

Вдигнах рамене. Не беше „да“, но не беше и „не“. Че кога ли е било.

Антон започна да води телефонни разговори, от онези, които изискваха да ми обръща гръб винаги, когато влизах в стаята. Когато питах: „Кой беше?“, той ми намигаше. В пощенската кутия започнаха да пристигат дебели пликове, които той отнасяше някъде, за да ги отвори насаме, и когато го питах за тях, следваха нови намигания и таинствени физиономии. Естествено, можех да настоя да ми каже, но явно не исках да узная.

Сънувах сън, в който се намирах в огромен склад и пакетирах планини от мои неща сред море от триметрови кашони. Цял кашон с единични обувки, друг пълен със счупени телевизори, после се опитвах да напъхам камината в кашон с размер на кутия от бисквити, когато един безплътен глас каза:

— Всички камини трябва да се прибират на сигурно място.

После сънят се промени и Ема и аз седяхме на затревената ивица по средата на едно шосе, заедно с всичките кашони, и с тъпа болка чувствах, че няма място, което да наречем наш дом.

Но когато се събудих, не спрях да мисля за къщата и с любов да мечтая за нея. Във въображението си бях боядисвала, наредила и обзавела всички стаи и постоянно пренареждах мебелите, сякаш беше кукленска къща. Имах кремаво, струговано, старинно френско легло с гардероб с орнаменти, за да му подхожда, таблата на леглото беше от месинг, матракът скърцаше очарователно, краката му бяха извити, имаше тумбести нощни шкафчета, меки възглавници, сатенени пухеници, килимчета, постлани тук и там по лъскавия дървен под…

Когато си мислех, че ще живеем там, си представях живота в друга светлина. Исках да имам още деца, поне две, но това беше желание, което дълбоко бях потиснала, защото в условията, при които живеехме сега, просто не беше възможно. Но в новата къща можеше да се случи.

По-късно Антон дойде при мен и каза:

— Лили, светлина на живота ми, любов моя, свободна ли си утре следобед?

— Защо? — попитах подозрително. Думи като „любов на моя живот“ предхождаха молба да прибера сакото му от химическото чистене, за да го облече за работа.

— Ще ни приемат за разговор в една банка.

Сърцето ми спря.

— Ти не си…

— Естествено, че съм, ma petite (ma petite — малка моя (фр.) — Б. пр.), моя тиквичке.

Следобед оставихме Ема при Ирина и я помолихме да не си слага отново зелената маска за лице. После, издокарани с най-хубавите си дрехи, пристигнахме в банката, където ни посрещнаха трима почти еднакви мъже в траурни костюми. Притеснявах се, сякаш сме дошли в кабинета им под чужда самоличност, но Антон бе ослепителен. Дори и мен можеше да убеди. Заговори каква звезда съм станала, как това било началото на бляскава кариера, каква ще бъде ползата им, ако и те участват в нея, как ще останем верни в бъдеще, когато милионите потекат и вече имаме други къщи в Ню Йорк, Монте Карло и Летъркени. (Откъдето идва родът Калоран.) После, за да подкрепи големите си приказки, показа писма от Джоджо и счетоводителите на „Долкин Емери“, копия от документите за продажбите ми до момента, прогноза за продажбите на „Кристално чиста“, изготвена от директора по продажбите на „Долкин Емери“ и приблизителните очаквания колко мога да спечеля от тях. (Много, както излизаше. Изненада ме амбицията им.)