Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 98

— Познаваш ли някой елф, земен елф? — попита Зебюлах.

— Да — отвърна тихо Тика, като си мислеше за Лорана.

— Тогава знаеш, че за тях животът е свещен.

— Разбирам. И те като земните елфи, предпочитат да отхвърлят света, вместо да му помогнат.

— Правят каквото могат, за да помагат — възрази остро Зебюлах. — Не критикувай онова, което не разбираш.

— Съжалявам — изчерви се Тика. После промени темата. — Но ти си човек. Защо…

— Защо съм тук? Нямам нито време, нито намерение да ти разказвам историята си, защото ти също няма да ме разбереш. Никой не ме разбира.

Тика затаи дъх.

— Има и други? Видя ли други от кораба ни… нашите приятели?

— Зебюлах сви рамене.

— Тук, долу, винаги има други. Развалините обхващат голяма площ и в много от тях има въздушни джобове. Онези, които спасим, откарваме в най-близките жилища. Колкото до приятелите ти, не мога да кажа. Ако са били на кораба с вас, вероятно са мъртви. Морските елфи са ги почели с подходящи ритуали и са изпратили душите им по пътя. — Зебюлах се изправи. — Радвам се, че твоят любим оцеля. Наоколо има много храна. Повечето от растенията, които виждаш, са ядливи. Разходи се из руините, ако искаш. Направил съм заклинание и не можеш да паднеш в морето и да се удавиш. Настанете се удобно. Можеш да намериш още мебели…

— Чакай! — извика Тика. — Не можем да останем тук. Трябва да се върнем на повърхността. Не може да няма някакъв път навън.

— Всички все това ме питат — въздъхна раздразнен Зебюлах. — И, честно казано, съм съгласен, че трябва да има път. Някои хора случайно го намират. Но други, като мен, решават че не искат да заминат. Имам неколцина стари приятели, които са тук от години. Но виж сама. Огледай се. Само внимавай и стой в онази част на руините, която сме подредили. — Той се обърна към вратата.

— Чакай! Не си отивай! — Като подскочи и се спъна в разнебитения стол, на който седеше, Тика затича след магьосника. — Може случайно да видиш приятелите ми. Кажи им, че…

— Съмнявам се — прекъсна я той. — Освен това, без да се обиждаш, разговорът с теб ми омръзна. Колкото по-дълго живея тук, толкова повече КрияКУЕКХ като теб ме дразнят. Те винаги бързат. Никога не са доволни да стоят на едно място. Ти и твоят любим ще бъдете много по-щастливи тук, в този свят, отколкото в горния. Но не, вие ще продължите да търсите обратния път! И какво ви чака там? Предателство! — Той погледна Карамон.

— Там горе има война! — извика страстно Тика. — Хората страдат! Това не те ли интересува?

— Хората там винаги страдат. Нищо не мога да направя и не ме е грижа. Виж докъде те доведе загрижеността! И него! — Зебюлах посочи гневно Карамон, обърна се и си тръгна, затръшвайки паянтовата врата след себе си.

Тика гледаше след него и се чудеше дали да не изтича и да го върне. Той очевидно беше единствената им връзка с там горе. Докато тук долу беше…

— Тика?…

— Карамон! — Тя забрави Зебюлах и отиде при воина, който се мъчеше да се изправи.

— Къде сме, в името на Бездната? — попита той, като се оглеждаше с широко разтворени очи. — Какво стана? Корабът…