Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 100

— Стълби! — извика Речен вятър.

Когато очите му се приспособиха към странната светлина, Танис видя, че стоят на най-горната площадка на стръмно мраморно стълбище и затова бяха изгубили от погледа си мъжа. Когато погледнаха надолу, отново видяха червената роба да се развява.

— Дръжте се в сенките до стената — предупреди Речен вятър и посочи стълбището, което беше толкова широко, че петдесет души можеха да слизат по него един до друг.

Избледнелите и напукани стенописи бяха все още изящни и Танис имаше странното чувство, че нарисуваните хора са по-живи от самия него. Навярно някои от тях са стояли на същото това място, когато ужасяващата планина е поразила Храма на Върховния жрец…

Те слязоха тичешком по стъпалата и стигнаха до широка площадка, украсена със статуи, изработени от злато и сребро в естествен ръст. Оттук стълбите продължаваха надолу към друга площадка, следваха още стълби и така, докато останаха без дъх. Но червената роба продължаваше да се развява пред тях.

Внезапно Танис усети промяна във въздуха — стана по-влажен и мирисът на море се засили. Когато се вслуша, дочу леките плисъци на вода върху камък. Речен вятър го хвана за ръката и го издърпа обратно в сенките. Наближаваха края на стълбището. Мъжът с червената роба беше застанал най-долу и се взираше в басейн с тъмна вода, който се намираше в огромна, изпълнена със сенки пещера.

След малко коленичи и тогава Танис забеляза друга фигура — във водата. Косата й, осветена от факлите, имаше зеленикав оттенък, а нежните бели ръце се подпираха на каменните стълби. Останалата част от тялото беше под водата. Мъжът с червената роба протегна ръка и нежно докосна фигурата.

— Чаках те — каза тя и в гласа й се долови укор.

Танис рязко си пое дъх — говореше езика на елфите. Вече виждаше лицето й, огромните блестящи очи, заострените уши, изящните черти…

Морска елфа!

Приказки от детството нахлуха в главата му, докато се опитваше да следи разговора на мъжа с червената роба и елфата, която му се усмихваше с обич.

— Съжалявам, любима — каза магьосникът успокояващо и седна до нея. — Ходих да видя младежа, за когото беше толкова загрижена. Вече е дооре, макар че се измъкна на косъм. Беше права. Той искаше да умре. Нещо свързано с брат му, магьосник, който го предал.

— Карамон! — промърмори Танис.

Речен вятър го погледна въпросително, защото не разбираше какво си говорят, но той поклати глава, за да не пропусне разговора.

— КуиаКИ’ИчКийкс — каза тя с презрение. Танис беше озадачен, елфите нямаха такава дума.

— Да! — намръщи се мъжът. — След като се убедих, че двамата са в безопасност, отидох да видя някои от другите. Един от тях, полуелф, ми се нахвърли, сякаш искаше да ме изяде! Останалите, които успяхме да спасим, са добре.

— Погребахме мъртвите с почести — каза елфата и Танис долови в гласа й вековната жалба за погубения живот.

— Бих искал да ги попитам какво правеха в Кървавото море на Ищар. Не познавам капитан на кораб толкова глупав, че да посмее да влезе във водовъртежа. Момичето каза, че горе има война. Може би не са имали избор.