Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 96

Пламъци рукнаха от ръцете му и магическият огън обгърна брат му.

Карамон наблюдаваше с ужас, твърде потресен, за да говори, как двойникът му гореше… После видя брат му да се свлича върху студения каменен под.

— Не! Райст…

Хладни нежни ръце докоснаха лицето му. Чуваше гласове, но думите им нищо не му говореха. Ако искаше, можеше да ги разбере, но той не желаеше. Очите му бяха затворени, защото ако ги отвореше трябваше да чуе онези думи и болката щеше да стане истинска.

— Искам да си почина — чу се да казва Карамон и отново потъна в тъмнината.

Наближаваше друга Кула. Кулата на Звездите в Силванести. Райстлин пак беше с него, но този път носеше Черна роба. Сега той трябваше да помогне на Карамон, тъй като беше ранен. Кръв обилно се лееше от ръката му, която бе почти отсечена.

— Трябва да си почина — повтори воинът.

Райстлин внимателно го положи на земята, подпря гърба му на студената стена и си тръгна.

— Райст! Недей! Не можеш да ме оставиш, тук!

Той се огледа и видя орди от неживи елфи. Явно ги бяха очаквали, за да ги нападнат от засада. Едно-единствено нещо ги задържаше — магическата сила на брат му.

— Райст! Не ме оставяй!

— Е, как е да си сам и слаб? — попита го Райстлин.

— Райст! Братко…

— Убих го веднъж, мога да го направя пак!

— Райст! Не! Райст!

— Карамон, моля те… — Друг глас, мелодичен. Нечии нежни ръце го докоснаха. — Събуди се! Върни се при мен! Имам нужда от теб!

Карамон отпъди този глас. Отблъсна ръцете. „Не, не искам да се върна. Няма, уморен съм. Боли ме. Искам да си почина.“

Но ръцете го сграбчиха и го издърпаха от дълбините, в които копнееше да потъне.

И сега пропадаше, пропадаше в ужасяващ червен мрак. Костеливи пръсти се вкопчваха в него, лица без очи се въртяха пред погледа му суети, разтворени в безмълвни писъци Пое си дъх и потъна в кръв. Той се бореше и почти задушен, най-накрая успя да изплува на повърхността и да си поеме дъх. Райстлин! Но той си беше тръгнал! Приятелите му. Танис. И него го нямаше. Вълните го отнесоха. И кораба го нямаше. Разцепи се на две. Видя разкъсани моряци, чиято кръв се смесваше с аленото море.

Тика! Тя беше близо до него и той я привлече към себе си, но не можа да я задържи. Водата я изтръгна от ръцете му и го отнесе. Този път не можеше да изплува на повърхността. Дробовете му горяха, щяха да се пръснат. Смърт… покой… сладък и уютен…

Но ето пак тези ръце! Влачеха го към далечната повърхност. Караха го да диша палещия въздух. Не, пуснете ме!

А после други ръце, силни и настойчиви, които се подаваха от кървавочервената вода, го затеглиха надолу. Пропадаше… навътре… в милостивия мрак. Шепот на магически думи го успокои, той дишаше… дишаше вода… и очите му се затвориха. Водата бе топла и приятна… Той отново беше дете.

Но не съвсем. Близнакът му липсваше.

Не! Пробуждането беше агония. По-добре да остане завинаги в този мрачен сън. По-добре отколкото острата, горчива болка.

Но ръцете отново се вкопчиха в него. Гласът го повика.