Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 97

— Карамон, имам нужда от теб…

Тика!

— Не съм лечител, но смятам, че ще се оправи. Нека поспи малко.

Тика преглътна сълзите си, опитвайки се да изглежда силна.

— Какво… какво му имаше? — наложи си да попита спокойно, макар че не успя да потисне една тръпка. — Бил ли е ранен, когато корабът… влезе в-във водовъртежа? Така е от четири дни. Откакто ни открихте.

— Ако беше ранен, морските елфи щяха да го излекуват. Това е нещо в душата му. Кой е този Райст, за когото говори?

— Близнакът му — поколеба се Тика.

— Какво стана с него? Умря ли?

— Не съм сигурна какво точно стана. Карамон много го обичаше, а… Райстлин го предаде.

— Разбирам. — Мъжът тържествено кимна. — Това често се случва горе. А вие се чудите защо съм избрал да живея тук.

— Ти спаси живота му, а аз дори не те познавам… не знам името ти.

— Зебюлах — усмихна се мъжът. — И не аз му спасих живота. Той се върна от любов към теб.

Тика сведе глава и червените къдри скриха лицето й.

— Надявам се. Толкова го обичам. Готова съм да умра, за да го спася.

Сега, когато разбра, че Карамон ще се оправи, тя съсредоточи вниманието си върху този странен човек. Забеляза, че е на средна възраст, гладко обръснат, а очите му бяха големи и искрени като усмивката му. Носеше Червена роба и от пояса му висяха торбички.

— Ти си магьосник — внезапно каза Тика. — Като Райстлин.

— А, това обяснява всичко. Докато не беше съвсем на себе си, той ме видя и очевидно се е сетил за брат си.

— Но какво правиш тук? — Тя за пръв път огледа обстановката по-подробно.

Разбира се, беше я видяла, когато мъжът я доведе тук, но тогава имаше други грижи. Сега осъзна, че се намира в стая в някаква рушаща се сграда. Въздухът беше топъл и задушен. Растения цъфтяха буйно заради влагата.

Имаше някакви мебели, но те бяха стари и занемарени като стаята, в която бяха безразборно нахвърлени. Карамон лежеше на едно трикрако легло, а за четвърти крак му служеха купчина стари, плесенясали книги. Тънки струйки вода като малки блестящи змийчета се стичаха по влажната каменната стена. Всичко блестеше от влага, която отразяваше бледозелената призрачна светлина, излъчвана от мъха, покриващ стените. Всичко беше обрасло с мъх в най-различни видове и цветове — тъмнозелен, златистожълт, кораловочервен. Той се изкачваше по стените и се стелеше по куполообразния покрив.

— Какво правя тук? — промърмори тя. — И къде е това тук.

— Тук е… ами, просто тук — отвърна мило Зебюлах. — Щяхте да се удавите, но морските елфи ви спасиха и ви доведоха.

— Морски елфи? Никога не съм чувала за тях. — Тика се огледа с любопитство, сякаш някоя от тях се криеше в гардероба. — Не си спомням елфи да са ме спасявали. Помня само една огромна, добра риба…

— Не е нужно да ги търсиш, защото няма да ги видиш. Те се боят и не вярват на КрияКУЕКХ — „тези, които дишат въздух“ на техен език. Рибите са били морски елфи и това е единствената форма, в която позволяват на КрияКУЕКХ да ги видят. Наричате ги делфини.

Карамон се размърда и простена в съня си. Тика отметна влажната му коса от челото и го успокои.

— Защо тогава са спасили живота ни? — попита тя.