Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 79

— Какво ще правиш с Лорана? — попита той, защото знаеше, че тя очаква този въпрос. Слабостта му към нежни руси жени бе добре известна на всеки.

Китиара вдигна вежди и го погледна.

— Съжалявам, милорд — каза тя закачливо, — но нейно Мрачно величество я иска. Може би ще я получите, когато Кралицата приключи с нея.

Ариакас потръпна.

— Тогава няма да ми е от полза. Дай я на приятеля си, Лорд Сот. Той обичаше някога елфи, ако си спомням добре.

— Така е — промърмори Китиара и присви очи. Внезапно вдигна ръка. — Слушай! — прошепна тя.

Ариакас замълча. Отначало не чу нищо, но постепенно долови странен звук — сякаш стотици жени оплакваха своите мъртви. Докато се вслушваше, шумът ставаше все по-силен, пронизвайки нощната тишина. Той остави чашата си и се изненада, когато видя, че ръката му трепери. Погледна към Китиара — лицето й бе пребледняло под загара, а големите й очи се бяха разширили. Като почувства погледа му, тя преглътна и облиза сухите си устни.

— Ужасно е, нали? — попита тя с дрезгав глас.

— Виждал съм какви ли не ужаси в Кулите на Висшата Магия, но те бяха нищо в сравнение с това. Какво е то?

— Ела. — Кит се изправи. — Ако не те е страх, ще ти покажа.

Излязоха от стаята и тя го поведе по виещите се коридори на замъка, докато се върнаха при спалнята й над кръглото, сводесто предверие.

— Стой в сянката — предупреди го тя.

„Ненужно предупреждение“, помисли си Ариакас, докато тихо се промъкваха на балкона над кръглото помещение. Когато погледна надолу, се смрази от истински ужас и облян в пот, бързо се отдръпна в сенките на спалнята.

— Как можеш да понасяш това? — попита той, когато Китиара влезе и затвори вратата след себе си. — Всяка нощ ли е така?

— Да. — Тя си пое дълбоко дъх и затвори очи. След миг се беше овладяла. — Понякога си мисля, че съм свикнала, после отново правя грешката да погледна надолу. Песента не е толкова лоша…

— Ужасна е! — потрепери Ариакас и изтри студената пот от челото си. — Значи Лорд Сот седи всяка нощ на трона си, заобиколен от своите воини-скелети и черните вещици му пеят тази кошмарна приспивна песен?

— И тя е винаги една и съща — прошепна Китиара. Тя разсеяно вдигна празната гарафа, но я остави на масата. — Макар миналото да го измъчва, той не може да избяга от него. Непрекъснато размишлява и се чуди какво е можел да стори, за да избегне съдбата, която го е обрекла завинаги да обикаля земята без да намери покой. Черните елфи, които са участвали в падението му, са осъдени да преживяват всичко заедно него. Така е всяка нощ. Всяка нощ той трябва отново да я чуе.

— Какви са думите?

— Вече ги знам така добре, както и той — засмя се Китиара, но потръпна. — Поръчай друга гарафа вино и ще ти разкажа историята му, ако имаш време.

— Имам достатъчно — облегна се Ариакас назад. — Но сутринта трябва да тръгна, ако искаш да ти изпратя цитаделите.