Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 80

Китиара му се усмихна с очарователната, крива усмивка, която мнозина намираха за неустоима.

— Благодаря, милорд. Този път няма да ви разочаровам.

— Надявам се — каза хладно Ариакас и иззвъня с малкото сребърно звънче. Ако го направиш, ще сметнеш, че неговата съдба — той посочи надолу, където воят беше станал пронизителен — е приятна в сравнение с твоята.

РИЦАРЯТ НА ЧЕРНАТА РОЗА

— Както знаеш — започна Китиара, — Лорд Сот бил истински благороден рицар на Соламния, но му липсвала самодисциплина и това станало причина за падението му. Той се влюбил в една красива елфа, ученичка на Върховния жрец на Ищар. По това време бил женен, но мисълта за съпругата му изчезнала при вида на красавицата. Като нарушил свещените брачни и рицарски клетви, Сот се отдал на страстта си. Той прелъстил елфата и я довел да живее в крепостта Даргаард, като й обещал да се ожени за нея, а жена му изчезнала при зловещи обстоятелства.

Китиара потръпна и продължи:

— Според това, което чух от песента, елфата останала вярна на рицаря, дори когато открила ужасните му прегрешения. Молила се на богинята Мишакал да му позволи да се поправи и накрая молитвите й били чути — Лорд Сот получил силата да предотврати Катаклизма, но с цената на собствения си живот. Подкрепян от любовта на момичето, което измамил, той заминал за Ищар, решен да спре Върховния жрец и да възстанови погубената си чест. Но по пътя го спрели елфи, послушнички на Върховния жрец, който знаел за престъплението му и го заплашил със смърт. За да унищожат любовта му към елфата, послушничките го излъгали, че в негово отсъствие тя му изневерила.

Гняв завладял Сот, замъглил ума му и бесен от ревност, той препуснал обратно към крепостта Даргаард. Когато на мерил елфата, я обвинил, че го мами. Тогава започнал Катаклизмът. Огромният канделабър в преддверието паднал на пода и обгърнал в пламъци елфата и детето й. Докато умирала, тя проклела рицаря и го обрекла на вечен живот, изпълнен с ужас. Сот и неговите последователи загинали в огъня, само за да се преродят в този ужасяващ образ.

— Значи това пеят — прошепна Ариакас, заслушан в песента.

В променливия климат на съня, когато си я спомниш и когато светът на сънищата придобие плът и затрепти във светлина, когато се окажеш на ръба на благословията и изгрева, ще те принудим да си спомниш, ще те накараме да оживееш пак чрез вечното отричане на тялото. Защото ти си мрак в короната на светлината, разрастващ се като петно, или пък тумор; ти си акулата, която дебне в спокойните води, ти си озъбена глава на змия, усетила движение и топлина, необяснима смърт във люлките на дългата династия предатели. Но всъщност ти си най-ужасното сред тази върволица от видения — останал невредим и неизменен. Жените с писъци разкъсваха покоя, вратата на света разцепиха и призоваха най-кошмарните чудовища; едно дете се гърчеше във огнена парабола на границата между два пламтящи свята. Светът разтвори се, готов да те погълне, готов на всичко, за да те погуби тъмнината. Да, ти остана невредим и неизменен, ала сега ги виждаш — разпънати от нашите слова — създадени от теб, докато преминаваш от мрака вън, че в омразата гради се философското спокойствие, което те превежда през звездите падащи. и през изтръпването от студа на зимата през розата изпепелена, през плитчините на акулите, през дълбините мрачни на океаните, през камъка, през магмата — обратно в теб — мехур от празнота, която ти докрай ще опознаеш, защото непрестанно ще се връщаш в нея.