Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 77

— Мъртъв Рицар! — прошепна Ариакас със страхопочитание.

Лордът разтърка китката си, изтръпнала от студа на онези, които бродят в светове, отдалечени от топлината на живата плът. По-уплашен отколкото осмеляваше да си признае, той се наведе да вземе меча си, мърморейки заклинание, което да го предпази от последствията на това смъртоносно докосване. Когато се изправи, той хвърли горчив поглед на Китиара.

— И това… това същество ти служи? — попита Ариакас дрезгаво.

— Нека приемем, че сме се договорили да си служим взаимно — сви рамене тя.

Лордът я гледаше с нарастващо възхищение. Като хвърли бегъл поглед към Рицаря на Смъртта, той прибра меча си в ножницата.

— И винаги ли обитава спалнята ти?

— Идва и си отива, когато реши. — Китиара придърпа гънките на робата плътно около себе си, повече заради студения пролетен въздух, отколкото от свян. — Все пак това е неговият замък.

Ариакас зарея поглед, докато умът му прехвърляше древните легенди.

— Лорд Сот! — извика и се обърна към фигурата. — Рицар на Черната Роза.

Рицарят кимна утвърдително.

— Бях забравил древната история на замъка Дааргард — промърмори Ариакас, като гледаше замислено Китиара. — Ти имаш повече кураж, отколкото дори аз предполагах, лейди, щом си се заселила в тази прокълната сграда. Според легендата, Лорд Сот командва армия от воини-скелети…

— Много ефективни в битка — прозя се Китиара. Тя отиде до малка масичка при камината и взе кристална гарафа. — Достатъчно е само да те докоснат — усмихна се тя на Ариакас. — Е, ти знаеш какво прави докосването им с онези, които нямат магически умения, за да се защитят. Искаш ли вино?

— Благодаря — отвърна Лордът, с очи вперени в прозрачното лице на рицаря. — Ами черните елфи и жените-банши, които го следват според легендата?

— Ами те са… някъде тук. — Кит потръпна и вдигна чаша. — Сигурно скоро ще ги чуеш. Дамите помагат на Лорда да издържи дългите часове на нощта.

Тя вдигна чашата с вино към устните си, но внезапно пребледня и я остави недокосната. Ръката й леко трепереше.

— Не е приятно — каза тя кратко, после се огледа и попита: — Какво направи с Гарибаниус?

Ариакас изпи на един дъх чашата и направи неопределен жест.

— Оставих го… долу, на стълбите.

— Мъртъв? — Китиара му наля нова чаша.

— Може би. Има ли значение?

— Намирах го за… забавен. Заместваше Бакарис в много отношения.

— Да, Бакарис… — Лордът изпи и втората чаша. — Значи твоят командир се е оставил да го пленят!

— Той беше идиот — каза студено Китиара. — Опита се да язди дракон, въпреки че още не се бе излекувал.

— Чух… Какво стана с ръката му?

— Лорана го простреля със стрела. Вината си беше негова и сега си плаща. Отнех му командването и го направих свой телохранител. Но той настоя да се реабилитира.

— Изглежда не тъжиш за загубата му — констатира Ариакас, вперил поглед в Китиара. Робата, завързана само с две панделки на врата, не скриваше гъвкавото й тяло. Кит се усмихна.

— Не, Гарибаниус е… доста добър заместник. Надявам се, че не си го убил. Ще бъде досадно да търся друг, който да отиде утре до Каламан.