Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 44

Астинус, който изреждаше фактите без да промени гласа си, изведнъж стана мрачен и лицето му се натъжи.

— Спомням си този ден — продължи той като говореше повече на себе си. — Донесоха книгите и ръкописите си в моята библиотека, защото знаели, че аз ще ги пазя и ценя. Много от тях бяха древни и никой не можеше да ги прочете, тъй като бяха омагьосани с предпазни заклинания, Ключът, за които… изгубили. Ключът…

Астинус млъкна замислено. После въздъхна, сякаш за Да отхвърли мрачните мисли и продължи:

— Хората на Палантас стояли край Кулата, докато най-високопоставеният в Ордена, Белият маг, затворил златните й порти и ги заключил със сребърен ключ. Лордът на Палантас го гледал нетърпеливо. Всички знаели, че възнамерява да се нанесе в нея, както направил и неговият ментор, Върховният жрец на Ищар. Очите му алчно я оглеждали, защото легендите за чудесата в нея — и добри, и зли — се носели из цялата страна. От всички красиви сгради в Палантас Кулата на Висшата магия се смятала за най-прекрасната. Но сега… Тъкмо магьосникът подавал Сребърния ключ на Лорда — продължи Астинус с дълбок, тъжен глас, — когато внезапно един от Черните магове се появил на прозорец от горните етажи и извикал: „Портите ще останат затворени, а залите празни, докато дойде денят, когато господарят на миналото и настоящето се върне на власт!“ После злият маг изскочил навън и се проврял под портите. Когато златните и сребърните шипове пронизали черната му роба, той проклел Кулата. Кръвта му попила в земята, а портите се изкривили, похабили и почернели. Блестящата бяло-червена кула почерняла, а минаретата се срутили. Лордът и хората му се разбягали и до този ден никой не смее да се приближи до Кулата на Палантас. Дори и кендер — Астинус се усмихна леко, — който не се бои от нищо. Проклятието е толкова мощно, че отпъжда всички смъртни…

— Докато господарят на миналото и настоящето не се завърне — прошепна Лорана.

— Трябва да е бил луд — изсумтя Лорд Амотус. — Никой не е господар на миналото и настоящето, освен ако не си ти, Астинус.

— Аз не съм господар на нищо — отвърна историкът с толкова силен и кънтящ глас, че всички в залата го погледнаха. — Помня миналото, записвам настоящето, но не се опитвам да ги владея.

— Казах ви, бил е луд. — Лордът сви рамене. — А сега ние сме принудени да търпим тази грозотия, защото никой не може да издържи да живее близо до нея или да я приближи достатъчно, за да я събори.

— Мисля, че би било срамно да я събаряте — каза меко Лорана, загледана в Кулата през прозореца. — Мястото й е тук.

— Така е — съгласи се Астинус и я изгледа странно. Вечерните сенки се сгъстиха и Кулата потъна в мрак, докато останалата част от града блестеше от светлина. „Палантас сякаш се опитва да затъмни звездите, помисли си Лорана, но един кръг от мрак винаги ще помрачава центъра му.“