Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 29

„Това е спасението, помисли си Танис, когато видя ноктите му над себе си. Това е спасението!“ Да живее, да бъде изтръгнат от този ужас. Той усети, че се носи във въздуха и осъзна, че разтърсва бясно глава и крещи нечленоразделно. Драконът и водата стигнаха до него едновременно. Виждаше само кръв…

Тика се сви до Карамон. Страхът й от смъртта беше изместен от загрижеността за него. Но той дори не усещаше присъствието й. Загледан в мрака, със стичащи се по лицето сълзи и свити в юмруци ръце, повтаряше непрекъснато две думи в беззвучна литания.

Агонизиращо бавно, като насън, „Перешон“ застина на границата на водовъртежа сякаш самото дърво, от което беше направен, се колебаеше от страх. Маквеста се присъедини към крехкия си кораб в последната отчаяна битка на живот и смърт, опитвайки се да промени природните закони със силата на волята си, но напразно. С последно сърцераздирателно потръпване „Перешон“ се плъзна в ревящата, завихрена тъмнина.

Дървото пращеше. Мачтите падаха. Хората с писъци излитаха от наклонената палуба, докато аленият мрак поглъщаше „Перешон“ в разтворената си паст.

Когато всичко свърши, две думи увиснаха във въздуха като благословия.

— Братко мой…

Глава 5

Хронистът и магьосникът.

Астинус от Палантас седеше в кабинета си. Ръката му водеше перодръжката с уверени, равномерни движения. Едрият, ясен почерк се четеше лесно, дори от разстояние. Той бързо изпълни страницата от пергамента, като рядко спираше, за да помисли. Страничен наблюдател щеше да каже, че мислите му преминават от главата направо в писалката и оттам върху хартията. Потокът им прекъсваше, само когато потапяше перото в мастилото, но това движение също беше автоматизирано, така че му отнемаше време, колкото да изпише точка или тире.

Вратата на работната му стая се отвори със скърцане. Астинус не вдигна глава от листа, макар това да не ставаше често, когато работеше. Можеше да преброи на пръсти изключенията. Едно от тях беше Катаклизмът. Беше му попречил на писането. Той си спомни с отвращение разлятото мастило, съсипало цяла страница.

Върху бюрото му падна сянка, но не се чу никакъв звук, макар мъжът, на когото принадлежеше тя, да си пое дъх, сякаш се канеше да каже нещо. Ясното съзнание за нечуваната простъпка разтърси тялото.

Бертрем е, отбеляза Астинус, който забелязваше всичко и запамети информацията за бъдещите си бележки в едно от многото отделения на мозъка си.

На гореспоменатия ден, докато изтичаше 30-ият Час от Бдението, Бертрем влезе в кабинета ми.

Перото продължи да напредва уверено по страницата. Когато я завърши, Астинус внимателно я сложи върху другите парчета пергамент, спретнато подредени в края на бюрото му. По-късно същата нощ, когато историкът свършеше работата си и се оттеглеше за почивка, Естетите щяха да влязат в кабинета с благоговението на жреци в светилище, да ги вземат и внимателно да ги отнесат в голямата библиотека. Там пергаментите, изписани с ясния, уверен почерк, щяха да бъдат прегледани, класифицирани и подредени в огромните книги с надпис „Хроники, Историята на Крин“ от Астинус от Палантас.