Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 20

Китиара посочи Берем и отпусна юздата на дракона. С див крясък Скай се приготви да се спусне, но колебанието на Господарката се оказа фатално. Кормчията насочи кораба право в сърцето на бурята. Вятърът виеше и опъваше въжетата. Вълните се разбиваха в бордовете. Дъждовните струи режеха като ножове, а градушката бе затрупала палубата с лед.

Внезапно един порив на вятъра подхвана дракона, последваха и други. Градушката го удряше по главата и заплашваше да разкъса ципестите му криле. Само силната воля на Господарката му го задържаше да не избяга в по-спокойни небеса.

Танис видя, че Китиара ядосано сочи Берем и Скай направи отчаян опит да се доближи до него.

Нов порив на вятъра удари кораба. Една вълна се разби на палубата и повали хората. Корабът се накриви. Всеки се вкопчи в каквото можеше — въжета, мрежи само и само да не падне зад борда.

Берем се бореше с щурвала, който като живо същество подскачаше в ръцете му. Платната се цепеха, хора изчезваха в морето с ужасени писъци. После, много бавно, корабът се изправи, а корпусът му скърцаше от напрежение. Танис бързо погледна нагоре.

Драконът и Китиара ги нямаше.

Сега, когато вече не се боеше от тях, Маквеста пристъпи към действия, решена да спаси на всяка цена рушащия се кораб. Крещейки заповеди, тя тичаше по палубата, но изведнъж се спъна в Тика.

— Слезте долу, сухоземни плъхове! — изкрещя Мак гневно на Танис през бурния вятър. — Вземи приятелите си и слизайте долу! Пречите ни! Идете в каютата ми!

Танис мълчаливо кимна. Действайки инстинктивно, с чувството, че сънува безсмислен сън, той ги поведе надолу през ревящия мрак.

Полуелфът изчака всички да се настанят, после се облегна на вратата, неспособен да ги погледне. Беше видял тъжния поглед на Карамон, когато мина покрай него, и екзалтирания блясък в очите на Райстлин. Чу Златна Луна да плаче тихичко и си пожела да умре на място, преди да я погледне.

Но това не можеше да стане. Той бавно се обърна. Речен вятър стоеше до съпругата си със замислено лице, Тика хапеше устни и по бузите й се стичайкай сълзи. Дълго време никой не проговори. Чуваше се само ревът на бурята и грохотът на вълните, които се стоварваха върху палубата.

Всички бяха мокри, премръзнали и трепереха от страх, отчаяние и шок.

— А-аз, съжалявам — започна заеквайки Танис, като облизваше покритите си със сол устни. Гърлото му беше свито и една говореше. — Исках да ви кажа…

— Ето къде си бил тези четири дни — промърмори Карамон. — Със сестра ни.

Танис сведе глава. Корабът под краката му се залюля и го запрати към писалището на Маквеста, което беше закрепено за пода. Хвана се за него и бавно се обърна с лице към приятелите си. Беше преживял много болки в живота си — болка от предрасъдъците и загуби, болка от ножове, стрели и мечове, но му се струваше, че тази няма да преживее. Отвращението в очите им от предателството му пронизваше душата му.