Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 18

Но макар и обезумял от паника, кормчията беше истински моряк. Той инстинктивно задържа руля, който искаше да се изтръгне от ръцете му и бавно насочи кораба отново по вятъра като грижовна майка, приведена над смъртно болно дете. „Перешон“ бавно се изправи. Безжизнено увисналите платна уловиха вятъра и се издуха. Корабът смени посоката и нос по новия си курс. Едва тогава всички осъзнаха, че ако бяха потънали, смъртта им щеше да бъде по-бърза и лека. Плътна завеса от сива мъгла обгръщаше кораба.

— Той е луд! Кара ни през бурята! — извика Маквеста е дрезгав, почти неразбираем глас, когато се изправи.

Кораф тръгна към Берем с ръмжене и колче в ръка.

— Не! Кораф! — Мак задъхано го сграбчи. — Може би той е прав. Възможно е това да е единственият ни шанс. Драконите няма да се осмелят да ни последват в бурята. Берем е единственият кормчия, който може да ни преведе през урагана! Ако можем само да се държим в периферията…

Мъглата се вдигна и разкри страховита гледка — черни облаци се вихреха в бушуващия вятър, зелени светкавици проблясваха и изпълваха въздуха с остър мирис на сяра. Алените води се издигаха и падаха с грохот. За миг никой не помръдна. Гледаха безмълвно, чувствайки се незначителни и дребни, изправени срещу грандиозните природни стихии. После вятърът ги удари. Плисна силен дъжд, който премина в град. Сивата завеса пак ги обгърна.

По нареждане на Маквеста няколко мъже се изкатериха по мачтите, за да свият останалите платна. Друга група отчаяно се опитваше да изхвърли счупената мачта, която се люлееше като обезумяла. Моряците я атакуваха с брадви и чак след като отрязаха въжетата, тя падна в кърваво-червената вода. Освободен от тежката мачта, корабът бавно се изправи. Макар и още подмятан от вятъра, свил повечето си платна, „Перешон“ изглеждаше способен да избяга от бурята, дори без една мачта.

Внезапната беда почти беше изместила мисълта за драконите от умовете им. Сега, когато изглеждаше, че животът им ще продължи още малко, приятелите се вгледаха в силния оловносив дъжд.

— Мислиш ли, че им се измъкнахме? — попита Карамон.

Дълбоката рана на главата му кървеше, в очите му се четеше болка, но той беше по-загрижен за брат си Райстлин се препъваше до него без наранявания, но кашляше толкова силно, че едва се държеше на крака. Танис поклати мрачно глава. Огледа се бързо, за да види дали още някой е ранен и им направи знак да се съберат Един по един те се запрепъваха под дъжда, стиснали въжетата, и го наобиколиха. Всички гледаха бушуващото море.

Отначало не виждаха нищо — заради дъжда и бурята беше трудно да се различи дори носът на кораба. Някои от моряците нададоха радостни викове, като мислеха, че са се изплъзнали. Но Танис, вперил поглед на запад, знаеше, че нищо освен смъртта не може да ги избави от преследването на Господарите. Както очакваше, веселите викове на моряците преминаха в ужасени крясъци, когато главата на един дракон внезапно се показа от сивите облаци. Очите му бяха червени от омраза, а зъбатата му уста — широко отворена.