Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 22

Танис хвърли бърз поглед на приятелите си. Лицето на Речен вятър беше мрачно. Той срещна погледа му, но в него нямаше светлина. Варваринът отдавна нямаше доверие на онези, които не бяха хора. Едва след седмици на споделени опасности, беше започнал да обича и вярва на Танис като на брат. Беше ли свършено с това? Полуелфът издържа погледа му. Речен вятър отмести очи, опита се да мине безмълвно покрай него, но спря.

— Прав си, приятелю. Аз обичам. — И без повече думи се обърна рязко и се качи на палубата.

Златна Луна погледна безмълвно Танис, докато вървеше след съпруга си и той съзря съчувствие и разбиране в очите й. Надяваше се, че и той би могъл да прощава така.

Карамон се поколеба, после мина покрай него но не каза нищо, дори не го погледна. Райстлин го следваше мълчаливо, без да сваля златистия си поглед от Танис Имаше ли проблясък на радост в очите му? Обект на вечно недоверие, беше ли доволен, че най-накрая не е сам в безчестието си? Полуелфът нямаше представа. Тика мина край него последна и лекичко го потупа по ръката. Тя знаеше какво е да обичаш…

Танис постоя за миг сам в каютата, потънал в мрака на душата си. После въздъхна и последва приятелите си.

Щом стъпи на палубата, осъзна какво е станало. Всички гледаха през борда с бледи и напрегнати лица. Маквеста кръстосваше бака, тръскайки глава, и ругаеше цветисто на родния си език. Когато чу стъпките му, тя го погледна с омраза в черните си, блестящи очи.

— Ти ни унищожи! — каза тя жлъчно. — Ти и проклетият кормчия!

Думите й бяха излишни, защото отразяваха онези, които звучаха в ума му. Танис започна да се чуди дали тя изобщо беше казала нещо, или чуваше собствения си глас.

— Попаднахме във водовъртежа.

Глава 4

„Братко мой…“

„Перешон“ се плъзгаше по вълните леко като птица. Но птица със завързани криле, понесена от водовъртежа в аления мрак.

Ужасната стихия приглаждаше морските води, докато заприличаха на рисувано стъкло. Кънтящ, неописуем рев се носеше от мрачните дълбини. Цялата природа беше уловена от водовъртежа и корабът се носеше към собствената си гибел.

Танис стисна толкова силно перилото, че ръцете го заболяха от напрежение. Загледан в сърцето на стихията, той не усещаше нито страх, нито ужас, а някакво странно вцепенение. Нищо вече нямаше значение. Смъртта щеше да бъде бърза и желана.

Всички на борда на обречения кораб стояха мълчаливи и гледаха с разширени от ужас очи. Все още бяха далеч от центъра — водовъртежът имаше диаметър много мили. Над тях и около тях ревяха ветрове, дъждът биеше лицата им, а водата неумолимо ги тласкаше към сърцето на мрака. След първия шок Маквеста започна да крещи команди. Замаяните мъже ги изпълняваха, но усилията им бяха напразни. Вихърът цепеше плющящите платна, въжетата се късаха и изхвърляха крещящите моряци във водата. Колкото и да се напрягаше, Берем не можеше да обърне кораба или да го изтръгне от гибелната прегръдка на водната стихия. Кораф присъедини усилията си за овладяване на руля, но все едно се опитваха да попречат на земята да се върти.