Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 195

— Отлично! Върни се в крепостта Даргаард и събери войските. Ще завладеем летящата цитадела, която Апиакас изпрати в Каламан, после ще отстъпим, ще се прегрупираме и ще чакаме.

Лорд Сот се усмихна, когато посочи блестящия предмет.

— Сега тя по право е твоя. Онези, които ти се противопоставяха, или са мъртви, или избягаха, преди да успея да ги настигна.

— Просто са отложили съдбата си. — Китиара прибра меча си. — Ти ми служиш добре и ще бъдеш възнаграден. На този свят винаги ще има елфи.

— Онези, които заповядаш, ще умрат, а онези, на които позволиш да живеят — погледът на Сот припламна към вратата, — ще живеят. От всички, които ти служат, само аз мога да ти предложа неумираща вярност и го правя с радост. С войниците ми ще се върнем в крепостта Даргаард, както искаш, и ще чакаме заповедите ти.

Той се поклони и хвана ръката й.

— Как се чувстваш, скъпа, като знаеш, че си доставила удоволствие на прокълнатите? Ти направи ужасяващия свят, в който живея интересен. Бих искал да съм те познавал, когато бях жив! — Бледото видение се усмихна. — Но моето време е вечността. Може би ще дочакам някого, който да сподели моя трон…

Студените му пръсти погалиха плътта й и тя потръпна, представяйки си безсънните нощи, които й предстояха. Видението беше толкова живо, че душата й изкрещя от страх, когато Сот изчезна в мрака.

За миг се уплаши. Храмът се тресеше край нея и тя се подпря на стената, уплашена и сама. Толкова сама! Внезапно кракът й докосна нещо на пода, тя се наведе, пръстите й се сключиха около него с благодарност и го вдигна.

Сега факлите не осветяваха златната й повърхност, нито се отразяваха от кървавочервените камъни, но Китиара нямаше нужда от тях, за да й се възхищава.

Тя остана дълго в полусрутения коридор, а пръстите й опипваха грубите метални ръбова на окървавената Корона.

Танис и Лорана тичаха по спираловидното каменно стълбище надолу към тъмниците. Спирайки за миг в стаята на тъмничаря, те погледнаха тялото на таласъма.

— Хайде! — настоя Лорана и посочи на изток, но като видя, че се колебае и гледа на север, потръпна. — Не, не ходи там. Това е мястото, където… ме отведоха. — Лицето й пребледня, когато чу виковете и крясъците от затворническите килии.

— Търся Карамон — промърмори Танис. — Вероятно са го довели тук.

— Карамон! — възкликна изненадана Лорана. — Какво…

— Той дойде с мен заедно с Тика, Тас и… Флинт. — Танис поклати глава. — Е, ако са били тук, вече ги няма. Хайде.

Лорана се изчерви. Погледна обратно към каменните стълби и пак към него.

— Танис… — започна тя, но той сложи ръка върху устата й.

— По-късно ще поговорим. Сега трябва да намерим път, който води навън.

Нов трус разтърси Храма. Беше по-силен и разрушителен от предишните и запрати Лорана към стената. Лицето на Танис, пребледняло от умора и болка, стана още по-бледо, докато се мъчеше да запази равновесие.

Внезапно виковете от затворническите килии рязко секнаха, когато огромен облак прах и мръсотия нахлу в коридора. Танис и Лорана побягнаха, препъвайки се в тела и купчини паднали камъни.