Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 194
Маргарет Вайс
Той усети Лорана да опира глава на гърба му, хлипайки тихичко, и на сърцето му олекна, защото в гласа й нямаше страх, а любов, състрадание и мъка за него.
Лорд Сот се приближаваше по полусрутения коридор и очите му горяха като оранжеви въгленчета в мрака. Китиара сложи окървавената си ръка върху рамото на Танис.
— Вървете! Тичайте бързо по коридора! В края има врата, която ще ви отведе долу в тъмниците. Оттам можете да излезете.
Танис се втренчи в нея без да разбира.
— Бягай! — избута го Кит.
— Това е клопка! — прошепна Лорана.
— Не. Не и този път. Сбогом, Китиара.
— Сбогом, Танис — каза с тих, страстен глас. — Помни, че го правя, само защото те обичам. Сега върви!
Тя хвърли факлата далеч от себе си и изчезна в тъмнината, сякаш погълната от нея.
Танис примигна от внезапно настъпилия мрак и протегна ръка след нея. После хвана Лорана и те се запрепъваха през отломките, търсейки стената. Ужасът, който лъхаше от призрачния рицар смразяваше кръвта им. Танис виждаше как се приближава все по-близо, а очите му сякаш гледаха право в тях. Той напипа каменната стена и започна да търси вратата. Като усети, че камъкът премина в дърво, сграбчи желязната дръжка, натисна я и вратата се отвори. Те преминаха през нея и бяха заслепени от факлите, които осветяваха стъпалата.
Зад себе си чуха Китиара да спира Лорд Сот. Танис се зачуди какво ли ще й причини мъртвият рицар, лишен от плячката си, и сънят изплува в паметта му. Отново видя Лорана да пада… Китиара да пада… а той стоеше безпомощен, неспособен да спаси нито една от тях. После видението изчезна.
Лорана го чакаше на стълбището и светлината на факлите блестеше в златистата й коса. Той бързо затвори вратата и изтича по стълбите след нея.
— Това бяха Лорана и Танис — констатира Лорд Сот, чиито пламтящи очи без затруднение проследиха двойката, която бягаше като подплашени мишки.
— Да — каза Китиара незаинтересовано, извади меча от ножницата и започна да трие кръвта от него с пеша на наметката си.
— Да тръгна ли след тях?
— Не. Имаме по-важна работа. — Тя го погледна и се усмихна с кривата си усмивка. — Лорана така или иначе никога нямаше да бъде твоя, дори в смъртта. Боговете я пазят.
Пламтящият му поглед я прониза. Бледите устни подигравателно се присвиха.
— Полуелфът е все още господар на сърцето ти, нали?
— Не мисля така — отвърна Китиара, обърна се и погледна след Танис в мига, когато вратата се затваряше. — Понякога в тихите часове на нощта, когато лежи в леглото до нея, той ще усети, че мисли за мен. Ще си спомни последните ми думи и ще бъде трогнат от тях. Аз им подарих щастието и тя ще трябва да живее със знанието, че винаги ще бъда жива в сърцето му. Колкото и да се обичат, аз ще тровя любовта им. Моето отмъщение е съвършено… А ти донесе ли онова, за което те изпратих?
— Да, лейди. — Лорд Сот произнесе магическа дума и в костеливата му ръка се появи нещо. Той почтително го положи в краката й.
Китиара затаи дъх и очите й заблестяха в мрака почти толкова ярко като тези на мъртвия рицар.