Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 193

— Лорана! — прошепна Танис с глас, пресекващ като на Райстлин. — Не си тръгвай. Чакай… изслушай ме.

Тя се дръпна рязко, освободи се от хватката му, но остана. Започна да говори, но нов трус я накара да млъкне. Когато върху тях се посипаха прах и отломки, Танис я придърпа и я закри с тялото си, докато всичко свърши.

— Трябва да се измъкнем оттук — прошепна той с треперещ глас.

— Ранен ли си? — попита тя студено, като се опитваше да се освободи от прегръдката му. — Ако е така, ще ти помогна, ако не, предлагам да пропуснем по-нататъшните сбогувания.

— Лорана, не те моля да разбереш, самият аз не разбирам. Не те моля и за прошка, защото и аз не мога да си простя. Мога да ти кажа, че те обичам и винаги съм те обичал. Но любовта трябва да идва от човек, който обича себе си, а сега не мога да понасям дори отражението.

— Шшшт! — прошепна Лорана и сложи ръка на устата му. — Чух нещо.

Известно време стояха притиснати един към друг в мрака и се ослушваха. Отначало не чуваха нищо освен звука на собственото си дишане, а после ги заслепи светлината на факла и един познат глас попита:

— Какво искаше да й кажеш, Танис? Продължавай.

В ръката на Китиара блестеше меч, изцапан с прясна кръв — червена и зелена. Лицето й беше побеляло от прах, а струйка кръв се стичаше по брадичката от наранената й устна. Очите й бяха замъглени от умора, но усмивката й беше очарователна както винаги. Тя прибра меча си, изтри ръце в разкъсаната си наметка и разсеяно ги прокара през къдравата си коса.

Очите на Танис се затваряха от изтощение. Лицето му изглеждаше състарено от болката, изтощението и скръбта, които завинаги щяха да оставят отпечатъка си върху вечната му младост.

— Остави я, Китиара — каза тихо и притисна Лорана. — Ти изпълни обещанието си и аз ще изпълня своето. Остави ме да я изведа навън. После ще се върна…

— Знам, че ще го направиш. Но не ти ли е хрумвало, че мога да те целуна и да те убия веднага след това? Не, сигурно не. Мога да те убия и сега, защото това ще е най-лошото, което мога да й причиня. — Тя приближи пламтящата факла към Лорана. — Ето, виж лицето й! — изсъска тя подигравателно. — Любовта е слабост и безсилие… — Но сега нямам време. Нещата се раздвижват и се задават велики събития. Кралицата на Мрака падна, но друг ще се издигне на нейно място. Вече започнах да налагам авторитета си над останалите Господари. Ще притежавам огромна империя. Можем да управляваме заедно, Танис…

Тя рязко млъкна и погледна към коридора, от който току-що беше дошла. Макар че не можеше да види онова, което беше привлякло вниманието й, Танис почувства парализиращ мраз да изпълва коридора и разбра кой идва, още преди да види оранжевите очи, проблясващи над призрачната броня.

— Лорд Сот — промърмори Китиара. — Е, решавай бързо, Танис.

— Отдавна съм взел решение — каза спокойно Танис застана пред Лорана и я прикри колкото можеше с тялото си. — Твоят лорд ще трябва да ме убие, за да стигне до нея. И макар да знам, че смъртта ми няма да ви попречи да я убиете, когато падна мъртъв, с последния си дъх ще се моля Паладин да защити душата й. Боговете са ми длъжници. Сигурен съм, че последната ми молитва ще бъде чута.