Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 188

— Лорана, стой! — извиси той глас над хаоса.

Тя погледна към него през осветената от луната стая и Танис видя, че очите й са спокойни, а погледът — нетрепващ.

— Сбогом, Танис — извика тя на езика на елфите. — Дължа ти живота си, но не и душата си.

Лорана се обърна и излезе в преддверието и изчезна в мрака.

Парче от тавана на Храма се разби на пода, обсипвайки с парчета Танис. Кръв се стичаше в едното му око. Разсеяно я избърса и внезапно се разсмя. Смя се, докато сълзите му се смесиха с кръвта. Накрая се овладя и стискайки окървавения си меч, потъна в мрака след нея.

Това е коридорът, по който тръгнаха, Райст… — Карамон се запъна на името на брат си.

Детският прякор някак не подхождаше на тази облечена в черна роба мълчалива фигура.

Стояха до масата на тъмничаря близо до тялото му. Около тях стените се държаха странно — издигаха се, ронеха се, изминаха се, променяха формата си. Гледката изпълни Карамон със смътен ужас като кошмар, който не можеше да си спомни, затова беше приковал поглед в брат си и ръката му с благодарност стискаше неговата. Тя поне беше нещо реално в света на този ужасен сън.

— Това е коридорът, по който тръгнаха, Райст… — Карамон се запъна на името на брат си.

Детският прякор някак не подхождаше на тази облечена в черна роба мълчалива фигура.

Стояха до масата на тъмничаря близо до тялото му. Около тях стените се държаха странно — издигаха се, ронеха се, изминаха се, променяха формата си. Гледката изпълни Карамон със смътен ужас като кошмар, който не можеше да си спомни, затова беше приковал поглед в брат си и ръката му с благодарност стискаше неговата. Тя поне беше нещо реално в света на този ужасен сън.

— Знаеш ли накъде води! — попита Карамон, загледан в коридора.

— Да — отвърна Райстлин безизразно. Брат му се уплаши и го стисна.

— Ти знаеш… нещо се е случило с тях.

— Постъпили са глупаво. Сънят ги предупреди, както и останалите. Все пак може да стигна навреме, но трябва да побързаме… Слушай!

Карамон погледна нагоре по стълбището. Над себе си чуваше звуци от ноктести крака, които се опитваха да спрат бягството на стотиците затворници, освободени от срутилите се тъмници. Той сложи ръка на меча си.

— Престани! — заповяда брат му. — Помисли малко! Още носиш броня. Ние не ги интересуваме. Кралицата на Мрака я няма и те вече не са й подчинени. Търсят само плячка. Върви до мен, все едно знаеш къде отиваш.

Карамон си възвърна част от силата и вече можеше да върви и сам. Без да обръщат внимание на драконяните, които профучаха край тях, те тръгнаха по коридора. Тук стените още променяха формата си, таванът се тресеше, подът се надигаше. Зад себе си чуваха ужасни крясъци — затворниците се бореха за свободата си.

— Поне никой няма да пази вратата — отбеляза Райстлин и посочи напред.

— Какво искаш да кажеш? — попита Карамон, спря и разтревожено го погледна.

— Това е капан. Не си ли спомниш съня?

Карамон пребледня и хукна по коридора към вратата. Райстлин бавно го последва, поклащайки глава. Когато зави зад ъгъла, видя брат си надвесен пад две тела на пода.