Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 186
Маргарет Вайс
Брат му спря и златистите му очи се присвиха.
— Не ме оставяй да умра от техните ръце — каза спокойно воинът, сякаш искаше най-обикновена услуга. — Свърши с мен бързо. Поне това ми дължиш.
— Дължа ли!? — Райстлин със съскане си пое въздух. — Дължа ти!? — повтори той със задавен глас. Лицето му изглеждаше бледо на светлината на магическия жезъл.
Вбесен, той се обърна и протегна ръка към драконяните. От върховете на пръстите му изскочи светкавица ги удари в гърдите. Крещейки от болка и страх, те паднаха във водата, която бързо се разпели и позеленя от кръвта им, когато дракончетата изядоха братовчедите си.
Карамон гледаше безизразно, твърде слаб и уморен, за да го интересува. Чуваше още подрънкващи мечове, други гласове. Запрепъва се напред, краката му се подхлъзнаха и тъмните води се затвориха пад главата му…
Изведнъж се оказа на твърда земя. Той примигна и, отвори очи. Седеше на скалата до брат си.
— Райст! — промълви Карамон с насълзени очи. Протегна треперещата си ръка и го докосна по рамото. Почувства мекотата на кадифената роба.
Праг му студено отблъсна ръката му.
— Карамон — каза той и гласът му беше смразяващ, като то тъмните води под тях. — Ще спася живота ти и този път, така че сметката ми е чиста. Ме ти дължа нищо повече.
Карамон преглътна.
— Райст, не исках да кажа… Магьосникът не му обърна внимание.
— Можеш ли да се изправиш? — попита рязко.
— Аз… да, мисля, че мога — поколеба се Карамон. — Не можеш ли… да използваш това нещо, за да ни измъкнеш оттук? — Той посочи кълбото.
— Мога, но пътуването няма да ти хареса. Пък и нима си забравил онези, с които дойде?
— Тика! Тас! — възкликна Карамон. Той сграбчи мокрите скали и успя да се изправи. — И Танис! Какво стана…
— Танис ще се оправи сам. Отплатих му се десетократно. Но може би мога да уредя дълга си с останалите.
В края на тунела се чуваха викове и крясъци, множество войници нагазиха в тъмната вода, подчинявайки се на последната заповед ли Кралицата.
Карамон уморено сложи ръка на дръжката на меча, но докосването на студените пръсти на брат му го спря.
— Недей — прошепна той и тънките му устни се разтеглиха в мрачна усмивка. — Нямам нужда от теб. Вече няма да имам нужда от теб… никога! Внимавай!
Внезапно в подземната пещера стана светло като ден от могъщата му магия. С меч в ръка Карамон застана до него и с ужас загледа как враг след враг падат под заклинанията му. От пръстите му излизаха светкавици, от дланите — пламъци. На онези, които гледаха към тях, се явяваха ужасяващи фантазии, които така ги плашеха, че можеха да умрат от страх.
Таласъми падаха с крясъци, пронизани от копията на легион рицари, които изпълниха пещерата с бойните си песни. Те бяха призовани от Райстлин, а после изчезнаха. Дракончетата в ужас побягнаха към тъмните тайни места, където се бяха излюпили. Черни жреци, които се спускаха по стълбите да изпълнят последна заповед на Кралицата, бяха пронизани от хиляди летящи копия и молитвите им преминаха в хленчещи агонизиращи ругатни.
Накрая се появиха Черните магьосници, най-висшите в ордена, за да унищожат младия си съперник. Но откриха, че колкото и да са стари, по някакъв мистериозен начин Райстлин е по-стар от тях а силата му бе феноменална. Те разбраха, че не могат да го победят и изчезнаха така бързо, както бяха дошли. Мнозина дори се поклониха с огромно уважение пред Райстлин, докато отлитаха на крилете на желанията си.