Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 189

— Тика! — изстена Карамон, отметна червените къдри от неподвижното, бледо лице и потърси пулса на шията й. След това се протегна към кендера. — Тас… Не!

Дочул името си, Тас бавно отвори очи, сякаш клепачите толкова му тежаха, че не можеше ги вдигне.

— Карамон… Съжалявам…

— Тас! — Воинът нежно прегърна малкото трескаво тяло, притисна го към себе си и го залюля. — Шшшт, не говори.

Телцето му се загърчи в конвулсии. Карамон се огледа и видя торбите му да лежат на пода, а съдържанието им беше разхвърляно като играчки в детска стая. Сълзи изпълниха очите му.

— Опитах се да я спася… — прошепна Тас, потръпващ от болка, — но не успях…

— Спасил си я, Тас! — каза Карамон със задавен от сълзи глас. — Не е умряла, само е ранена. Ще се оправи.

— Наистина ли? — Трескавите очи на Тас просветнаха, после се замъглиха. Боя се… че не съм добре. Но… няма нищо. Ще отида при Флинт. Той ме чака. Не трябва да остава самичък. Не знам как… изобщо можа да тръгне без мен…

— Какво му е? — попита Карамон брат си.

— Отрова — отвърна магьосникът, загледан в златната игла, която блестеше на светлината на факлите.

Той леко дръпна вратата, ключалката поддаде и вратата се отвори.

Отвън се чуваха писъците на войниците и робите, които бягаха от рушащия се Храм. Небето над тях кънтеше от рева на драконите. Господарите се биеха помежду си, за да решат кой ще застане начело на новия свят. Заслушан, Райстлин се усмихна на себе си.

Мислите му бяха прекъснати от една ръка, която го сграбчи.

— Можеш ли да му помогнеш? — попита Карамон. Магьосникът хвърли поглед на умиращия кендер.

— Отишъл е много далеч — каза студено той. — Ще ми отнеме доста сили, а още не сме се измъкнали, братко.

— Но можеш ли да го спасиш? Имаш ли достатъчно сила?

— Разбира се — сви рамене Райстлин.

Тика се размърда и седна, стиснала главата си с ръце.

— Карамон! — извика щастливо, после погледът й погледна на Тас. — О, не…

Забравила болката си, тя сложи окървавената си ръка на челото му. Очите на кендера се отвориха при докосването й, но той не я позна и извика в агония.

Райстлин погледна брат си. Той държеше Тас в огромните си ръце, които можеха да бъдат толкова нежни.

„Така държеше и мен“, помисли си магьосникът. Ярки спомени от младостта им, от безгрижните приключения с Флинт… вече мъртъв. Стърм, мъртъв. Дни на ярко слънце, на зелени напъпили листа върху валеновите гори на Солас… Нощи в хана „Последния дом“… сега обгорял и опустошен като валеновите гори.

— Това е последният ми дълг — каза той. — Изплатих се. — И без да обръща внимание на благодарността, която се изписа на лицето на Карамон той продължи: — Остави го на земята. Трябва да се справиш с драконяните. Заклинанието ще изисква да се концентрирам, затова не им позволявай да ме прекъснат.

Карамон нежно положи Тас на пода. Очите на кендера бяха хлътнали, телцето му се гърчеше в конвулсии. Дъхът хриптеше в гърлото му.

— И помни, братко — каза студено магьосникът, като бръкна в един от многобройните тайни джобове на черната си роба, — облечен си като офицер от драконовата армия. Ако можеш, не се бий.