Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 187

После настъпи тишина, нарушавана само от капещата вода. На всеки няколко секунди Храмът се разтърсваше и Карамон поглеждаше нагоре с тревога. Очевидно битката беше продължила съвсем кратко, въпреки че според трескавия му ум, той и брат му бяха прекарали в това ужасно място целия си живот.

Когато и последният маг се стопи в мрака, Райстлин се обърна към него.

— Виждаш ли, Карамон? — попита той студено.

Едрият мъж кимна безмълвно.

Земята под тях отново се разтресе и водата в потока се разплиска върху скалите. В края на пещерата инкрустираната колона потрепери и се разцепи. Шепа каменен прах полепна по лицето на Карамон, докато гледаше пропукващия се таван.

— Какво значи това? Какво става? — попита тревожно той.

— Това е краят — заяви Райстлин, уви се в робата си и раздразнено го погледна. — Трябва да се махнем оттук. Имаш ли достатъчно сила?

— Да, дай ми само миг.

Отдръпвайки се от скалите, той пристъпи напред, залитна и едва не падна.

— По-слаб съм, отколкото си мислех — промърмори воинът и притисна ранената си ръка. — Нека само… си поема дъх.

Той се изправи с усилие и пристъпи напред. Устните му бяха побледнели и по лицето му се стичаше пот.

Райстлин го наблюдаваше, усмихвайки се мрачно, как се запрепъва към него. Накрая протегна ръка.

— Облегни се на мен, братко — каза тихо.

Сводестият таван на Залата за Аудиенции се разцепи и огромни каменни блокове се сгромолясаха на пода, унищожавайки всичко под себе си. Хаосът премина в паника. Без да обръщат внимание на командирите си, които ги биеха с камшици и ги мушкаха с мечове, драконяните се мъчеха да избягат от рушащия се Храм, убивайки всеки, който им се изпречеше на пътя. Понякога някой много силен Господар успяваше да задържи телохранителя си и да избяга, но неколцина паднаха, убити от собствените си войници, смазани от падащите камъни или сгазени до смърт.

Танис си пробиваше път през хаоса, когато внезапно видя онова, за което се молеше на боговете — златиста коса, която проблясваше на светлината на Солинари като пламък на свещ.

— Лорана! — изкрещя той, макар да знаеше, че не може да го чуе в олелията и си запробива път към нея. Летящ каменен къс се заби в бузата му. Танис почувства как кръвта му се стича по врата, но нито тя, нито болката можеха да го спрат и той скоро забрави за тях, докато удряте, промушаваше и риташе борещите се драконяни, за да стигне до нея. От време на време я приближаваше, но тълпата го отнасяше.

Лорана стоеше близо до вратата на едно от преддверията, размахвайки меча на Китиара с умение, придобито през дългите месеци на войната. Той почти стигна до нея, когато, победила враговете си, тя за миг остана сама.