Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 152

— Наистина имаш високо мнение за себе си. Защо си сигурен, че ще те взема обратно? От любов?

В гласа й се долавяше лека промяна, а смехът й звучеше пресилено. Тя внезапно се намръщи и стисна силно чашата.

Танис не отговори. Седеше пред нея и кожата му гореше от подигравките й. Китиара го погледна и сведе поглед.

— Все пак, ако се съглася — попита тя студено, с очи впити в чашата, — ти какво ще ми предложиш в замяна на онова, което ще изгубя?

Танис си пое дълбоко дъх.

— Командирът на войските ти е мъртъв — каза той с равен глас. — Знам, защото Тас ми каза, че го е убил. Ще заема мястото му.

— Ще служиш… в драконовите армии? — Очите на Китиара се разшириха от искрено учудване.

— Да. — Танис стисна зъби. Гласът му беше горчив. — Така или иначе загубихме. Видях летящите ви цитадели. Не можем да победим, дори ако добрите дракони останат. А това няма да стане — хората ще ги отпратят. Те никога не са им вярвали. Искам само едно — Лорана да си тръгне, без да пострада.

— Вярвам, че ще го направиш — каза тихо Китиара и дълго време се взира в него. — Ще трябва да помисля…

После, сякаш спореше със себе си, поклати глава. Вдигна чашата, изпи виното наведнъж и стана.

— Да, ще помисля. Но сега трябва да те оставя. Има среща на Драковоните Господари. Дошли са от цял Ансалон. Ти си прав, разбира се — изгубихте войната. Тази вечер ще планираме как да стиснем железния юмрук. Ще ме придружиш, за да те представя на Нейно Тъмно Величество.

— А Лорана?

— Казах, че ще помисля! — Остра бръчка разцепи гладката кожа между пухкавите й вежди. — Ще ти донесат парадна броня. Бъди готов да ме придружиш до един час. — Тя тръгна да излиза, но се обърна още веднъж. — Решението ми може да зависи от поведението ти тази вечер — каза тихо. — Помни, че от този момент служиш на мен!

Кафявите й очи проблеснаха ясни и студени, държейки в плен Танис и той усети как волята й го притиска като силна ръка към гладкия мраморен под. Мощта на драконовите армии беше зад гърба й, а сянката на Кралицата на Мрака висеше над нея и те я изпълваха със сила, която не беше забелязал преди. Внезапно почувства огромната бездна между тях. Тя беше човек в пълния смисъл на думата, защото само хората бяха обзети от жажда за власт толкова силно че първичната страст на природата им лесно можеше да бъде извратена. Краткия човешки живот беше като пламък, който може да гори с чиста светлина като свещта на Златна Луна, или да бъде унищожителен, да се превърне в изгарящ огън, който поглъща всичко по пътя си. Танис беше сгрял студената си елфска кръв на този огън и бе подхранвал пламъка в сърцето си. Сега виждаше какъв ще стане — като онези, които загиваха в пламъците на Тарсис — купчина овъглена плът с черно, мъртво сърце.

Това беше цената, която трябваше да плати. Щеше да положи душата си върху олтара на тази жена, както някой би сложил шепа сребро върху възглавница. Дължеше го на Лорана. Достатъчно беше страдала заради него. Смъртта му нямаше да я освободи, но животът му можеше да го направи.

Той сложи ръка на сърцето си и се поклони.