Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 151

— Защо си тук? — попита тя меко и прокара пръст по ръба на чашата, без да го изпуска от поглед.

— Знаеш.

— Заради Лорана, разбира се — каза Китиара. Танис сви рамене, като внимаваше да запази лицето си безизразно, защото тази жена, която някога го познаваше повече, отколкото той самият, можеше да прочете всяка негова мисъл.

— Сам ли дойде? — попита тя и отпи от виното си.

— Да — отвърна Танис и непоколебимо отвърна на погледа й.

Китиара вдигна вежди с очевидно недоверие.

— Флинт умря — добави той с пресекващ глас. Дори в страха си не можеше да мисли за приятеля си без болка. — Таселхоф пък броди някъде и не можах да го открия. А и… не исках да го взема.

— Разбирам. Значи Флинт е мъртъв.

— Като Стърм — не успя да се въздържи Танис. Кит остро го погледна.

— Превратностите на войната, скъпи. И двамата бяхме войници. Той ме е разбрал. Духът му не ме преследва.

Танис гневно преглътна думите си и едва не се задави. Беше права. Стърм би я разбрал.

Китиара мълчаливо го наблюдаваше няколко минути, после остави с дрънчене чашата си.

— Ами братята ми? Къде…

— Защо просто не ме хвърлиш в тъмницата и не ме разпиташ!? — изръмжа Танис, надигна се от стола и закрачи напред-назад из луксозната стая.

Китиара се усмихна замислено.

— Да, бих могла да те разпитам там. И ти ще говориш, скъпи Танис. Ще ми кажеш всичко, което искам да чуя, а после ще ме молиш да ми кажеш още. Нашите служители са изкусни в изтезанията и са страстно отдадени на професията си. — Тя се изправи уморено и застана пред него с чаша в едната си ръка а другата сложи на гърдите му и бавно с дланта нагоре към рамото му. — Но това не е разпит. Говоря като сестра, загрижена за семейството си. Къде са братята ми?

— Не знам. — Танис стисна здраво китката й и я отмести. — И двамата потънаха в Кървавото море…

— С Мъжа със Зеления камък?

— Да.

— А ти как оцеля?

— Спасиха ме морските елфи.

— Тогава може да са спасили и останалите?

— Може, а може би не. Все пак аз съм елф. Другите бяха хора.

Китиара дълго го гледа. Танис още държеше китката й. Несъзнателно, под пронизващия й поглед, пръстите му я обгърнаха.

— Нараняваш ме — прошепна тихо тя. — Защо дойде? За да освободиш Лорана… сам? Ти не си толкова глупав…

— Не. — Танис затегна хватката около китката й. — Дойдох да направим сделка. Вземи мен и пусни нея.

Очите й се разтвориха широко. Внезапно отметна глава и се разсмя. Бързо и с лекота освободи ръката си и се върна при масата, за да си налее отново вино.

— За какво си ми ти, че да направя тази размяна?

Полуелфът усети, че лицето му пламва. Все още усмихната, Китиара продължи:

— Плених Златния им Генерал, Танис. Отнех им щастливия талисман. Вярно, не беше лош генерал. Донесе им Драконовите копия и ги научи да се бият. Брат и доведе обратно добрите дракони, но всичко приписаха на нея. Тя обедини рицарите, когато бяха на път да се разделят… И ти искаш да я разменя — Китиара направи презрителен жест — за някакъв полуелф, който скита из страната в компанията на кендер, варвари и джудже!

Тя се разсмя толкова силно, че трябваше да седне и да изтрие сълзите от очите си.