Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 154

— Не, Господарке. Не е дежурен — добави бързо, сякаш това обясняваше всичко.

— Претърси всички пивници и бардаци и ми го доведи. Ако трябва, окови го. Ще го разпитам, когато се върна от събранието на Господарите. Чакай… Ти го разпитай. Открий дали полуелфът наистина е бил сам, както казва, или с него е имало и други. Ако е така…

Драконянинът се поклони.

— Веднага ще те уведомя, Господарке.

Китиара го освободи с жест и като се поклони отново, той излезе и затвори вратата след себе си. Тя постоя замислена за миг, после раздразнено прокара ръка през къдравата си коса и отново се зае с връзките на бронята си.

— Тази нощ ще ме придружиш — каза тя на лорда, без да погледне духа на мъртвия рицар, който, както предполагаше, беше някъде зад нея. — Но внимавай, Лорд Ариакас няма да хареса онова, което възнамерявам да направя.

Китиара хвърли последната част от бронята си на пода и съблече кожената туника и синия копринен панталон. После, протягайки се с облекчение, погледна през рамо, за да види реакцията му от думите й. Но него го нямаше.

Стресната, тя бързо огледа стаята.

Рицарят-призрак стоеше до краковония шлем, който лежеше на масата сред парчетата от счупената ваза. С махване на безплътната си ръка той ги накара да се вдигнат във въздуха и да увиснат пред него. Като ги задържаше със силата на магията си, мъртвият рицар се обърна и погледна голата Китиара с огнените си очи. На светлината на огъня загорялата й кожа изглеждаше златиста, а тъмната й коса блестеше.

— Все пак ти си жена, Китиара — каза бавно той. — Ти обичаш…

Рицарят не се помръдна, нито проговори отново, но парчетата от вазата паднаха на пода. Призрачният му ботуш стъпи върху тях, докато минаваше през стаята, без да остави следа.

— И те боли — каза тихо, приближавайки се към нея. — Не се самозаблуждавай. Дори да го пречупиш, полуелфът винаги е те владее, дори в смъртта.

Лорд Сот потъна в сенките на стаята, а Китиара остана загледана в пламтящия огън, сякаш се опитваше да види съдбата си в пламъците.

Гакхан вървеше бързо по коридора на кралския дворец и ноктестите му крака драскаха мраморния под. Изведнъж му хрумна къде може да е капитанът. Той видя двама драконяни, подчинени на Китиара, в края на коридора и им направи знак да го последват. Те се подчиниха незабавно. Макар Гахках да нямаше вече сан в драконовата армия, официално заемаше длъжността военен съветник на Черната дама, а неофициално беше нейният личен убиец.

Когато слухът за откриването на синия кристален жезъл стигна до Кралицата на Мрака и любимците й, малко от Драконовите Господари отдадоха голяма значение на неговото изчезване. Прекалено заети с войната, която бавно изцеждаше живота от серевите територии на Ансалон, те нямаха време да се занимават с нещо толкова тривиално като жезъл, който може да лекува. Ще трябва много да лекува, за да излекува света, беше заявил саркастично Ариакас пред Военния съвет.

Но двама Господари приеха сериозно изчезването на жезъла — единият управляваше онази част от Ансалон, където беше открит жезъла, а другият беше роден и отраснал в района. Първият беше Черен жрец, другият — опитен воин. И двамата знаеха колко опасно може да бъде за каузата им доказателството за завръщането на древните богове.