Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 145

Капитанът разочаровано изруга. Какво ли още го чакаше? Той едва не каза на таласъма да се върне и да ги пусне да влязат. Мястото и без това гъмжеше от роби и затворници. Няколко повече нямаха никакво значение, но армията на Господарката Китиара се събираше отвън, готова да влезе, и той трябваше да бъде на място, за да поднесе официалните приветствия.

— Какви затворници? — попита раздразнено, като се опитваше набързо да свърши с писмената работа, преди да тръгне за церемонията. — Пияни драконяни? Просто ги заведете…

— Аз… аз мисля, че трябва да дойдете, с-сър. — Таласъмът се потеше, а потните таласъми не са приятни отблизо. — Д-двама човеци и к-кендер.

Камитанът сбърчи нос.

— Казах… Кендер ли? — попита с внезапен интерес. — А няма ли случайно и джудже?

— Не, доколкото знам, сър — отговори нещастният таласъм. — Но може да съм го пропуснал в тълпата.

Той препаса бързо меча си и последва таласъма към портите. Там за момента цареше спокойствие. Войските на Ариакъс бяха вече в палатковия лагер, а тези на Китиара се ръчкаха и биеха, докато се подредят, за да влязат в града. Времето за церемонията почти беше настъпило. Капитанът хвърли бърз поглед към групата, току-що влязла през първите порти. Двама висши офицери от драконовата армия пазеха намусените затворници. Той внимателно ги огледа, спомняйки си заповедите, които беше получил едва преди два дни — зорко да бди за джудже, което пътува с кендер. С тях можеше да има елф и елфа с дълга сребриста коса, която всъщност била сребърен дракон. Това били приятели на Лорана и Кралицата на Мрака очаквала някой от тях или всички заедно да се опитат да я освободят.

— Да, имаше кендер, но жената имаше къдрава червена коса, а не сребриста и ако беше дракон, капитанът щеше да си изяде нагръдника. Прегърбеният старец с дълга, рошава брада със сигурност беше човек, а не джудже или елф. Само не можеше да разбере защо офицерите са си дали труда да заловят тази сбирщина.

— Прережете им гърлата вместо да ни притеснявате — каза кисело капитанът. — В момента няма място в затвора.

— Това ще бъде загуба! — каза един от офицерите — гигант с ръце като дървесни стволове. Той грабна червенокосото момиче и го повлече напред. — Чух, че на пазара за роби дават добри пари за такива като нея.

— Тук си прав — промърмори капитанът и огледа със здравото си око пищното тяло на момичето, подчертано от ризницата. — Но не знам какво смятате да получите за тази сган! — Той сръга кендера, който възмутено изкрещя, но веднага беше укротен от другия пазач. — Убийте ги!

Едрият мъж изглеждаше объркан от този аргумент, но преди да отговори, другият офицер, който досега мълчеше, пристъпи напред.

— Човекът е магьосник. А кендерът — шпионин. Заловихме го близо до крепостта Даргаард.

— Защо не казахте веднага вместо да ми губите времето. Влезте и ги затворете — каза бързо капитанът, дочул сигнала на роговете. Беше време за церемонията и масивните железни врати потрепваха, готови да се отворят. — Дайте документите си да ги подпиша…