Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 134

Таселхоф се промъкна вътре с лекота и скоро чуха пискливия му глас да възкликва учудено, но ехото им попречи да разберат думите му.

Внезапно лицето на Физбан просветля.

— Това е! — възкликна въодушевено той. — Открихме Годшом! Пътят за него е през този проход!

— Няма ли друг път? — запита Карамон, взирайки се мрачно в тесния отвор.

Физбан се замисли.

— Май си спомням…

В този момент от другата страна се чу съвсем ясно:

— Танис! Побързай!

— Стига сме се лутали. Ще минем оттук — промърмори Танис и добави: — Все някак.

Пълзейки на четири крака, спътниците навлязоха в тесния тунел. Пътят не беше лесен. Понякога бяха принудени да легнат и да се промъкват през калта като змии. Широкоплещестият Карамон срещна най-много трудности и по едно време Танис си помисли, че трябваше да го оставят отвън. Таселхоф ги очакваше от другата страна, взирайки се тревожно в тунела, докато запълзяха.

— Чух нещо, Танис — повтаряше той. — Флинт викаше Някъде напред. Чакай да видиш какво има тук! Направо няма да повярваш!

Но полуелфът нямаше време да слуша или да се оглежда, докато всички не излязоха успешно от тунела. Наложи се с общи усилия да издърпат Карамон и когато най-после се появи, кожата на ръцете и гърба му беше ожулена и кървеше.

— Ето го! — заяви Физбан. — Стигнахме! Танис се обърна, за да види Годшом.

— Не е точно мястото, където бих избрал да живея, ако бях бог — отбеляза Таселхоф със снишен глас.

Стояха на ръба на кръгла падина насред планината. Първата мисъл, която хрумна на Танис, когато погледна Годшом беше какво убийствено разрушение и самота царяха тук. По целия път, докато изкачваха планината те виждаха признаци на нов живот — напъпили дървета, зелена трева, диви цветя, които пробиваха пътя си през калта, и останки от сняг. А тук нямаше нищо. Дъното на падината беше идеално гладко и равно, напълно голо, сиво и безжизнено. Високите планински върхове, които я заобикаляха, надвисваха над тях. Назъбените им скали сякаш се спускаха навътре и човек имаше чувството, че го притискат към рушащите се камъни под краката. Небето беше лазурно чисто и студено, без слънце, птичка или облак, макар че, когато влязоха в тунела валеше. То приличаше на око, което се взира надолу изпод сиви, немигащи клепачи. Танис потрепери и бързо отмести поглед от него, за да огледа още веднъж падината.

В центъра й имаше кръг от огромни, безформени скали. Беше идеален кръг, направен от асиметрични камъни, но те така си пасваха и бяха толкова близо един до друг, че когато се опита да погледне между тях, не можа да види от мястото си какво пазеха толкова грижливо. Скалите бяха единственото забележително нещо в това каменисто и тихо място.

— Кара ме да се чувствам ужасно тъжна — прошепна Тика. — Не ме е страх, не изглежда зло, а само тъжно. Ако боговете идват тук, сигурно е, за да оплачат нещастията на света.

Физбан я изгледа с пронизващ поглед и тъкмо щеше да каже нещо, когато Таселхоф извика:

— Ето го, Танис!

— Виждам! — Полуелфът се затича.