Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 132

Когато му писна и от двамата, Танис изпрати кендера в края на редицата, за да се поохлади и след като успокои стареца, се замисли да затвори и двамата в някоя пещера.

Спокойствието, което почувства в Каламан бавно изчезваше. Сега осъзна, че то беше резултат от активността му, необходимостта да взема решения, успокояващата мисъл, че най-после прави нещо реално, за да помогне на Лорана. Тези мисли го караха да плава из тъмните води, които го заобикаляха, докато морските елфи в Кървавото море на Ищар им помогнат. Но сега имаше чувство, че стихията отново се затваря над главата му.

Мислите му непрекъснато се връщаха към Лорана. Непрекъснато чуваше обвинителните думи на Гилтанас: „Тя го направи заради теб!“ И макар елфът да му беше простил, Танис сам не можеше да си прости. Какво ставаше с Лорана в Храма на Кралицата на Мрака? Беше ли още жива?

Душата му отблъсна тази мисъл. Разбира се, че е жива! Кралицата не би я убила, не и докато иска Берем…

Очите му се спряха на мъжа, който вървеше пред него до Карамон. „Ще направя всичко, за да спася Лорана — закле се той, стиснал юмруци. — Всичко! Дори, ако това означава да жертвам себе си или…“

Той спря. Наистина ли би предал Берем и така да донесе на света вечен мрак?

„Не — помисли си Той. — Лорана би умряла, но не и да стане част от подобна сделка.“ Но след като измина още няколко крачки, промени решението си. „Нека светът сам да се грижи за себе си. Ние сме обречени. Не можем да победим каквото и да стане. Нейният живот е единственото което има значение… единственото…“

Танис не беше единственият, обзет от мрачни мисли Тика вървеше до Карамон и червените й къдри бяха ярко петно, което излъчваше топлина и светлина в сивия ден Но светлината сияеше само в червената й коса, а не в очите й. Въпреки че Карамон беше внимателен с нея, не я беше прегърнал от онзи чудесен, кратък миг под морето, когато любовта им се беше сляла. Това я караше да се ядосва и тя реши, че я е използвал, за да облекчи собствената си мъка и се закле, че ще го остави, когато всичко свърши. В Каламан имаше един богат млад благородник, който не сваляше очи от нея… Но това бяха само нощни мисли. През деня, когато го гледаше как тежко пристъпва до нея с наведена глава, сърцето й се разтапяше. Тя нежно го докосна. Карамон бързо вдигна очи към нея и се усмихна. Тика въздъхна. Толкова за богатия млад благородник.

Флинт вървеше напред, говореше рядко и не се оплакваше. Ако Танис не беше пометен от стихията в душата си, щеше да приеме това за лош знак.

Колкото до Берем, никой не знаеше какво мисли, ако изобщо мислеше. Колкото повече напредваха, толкова по-уплашен и по-бдителен ставаше. Сините очи, твърде млади за лицето му, подскачаха насам-натам, като на животно, затворено в клетка.