Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 133

На втория ден от пътуването им из планините Берем изчезна.

Сутринта всички се развеселиха, когато Физбан съобщи, че скоро ще пристигнат в Годшом. Но скоро настроението им се развали. Дъждът се усили. На три пъти за един час старият магьосник ги караше да тичат през храстите с възторжени крясъци „Ето го“ и „Стигнахме“, само за да се окажат в някое блато, клисура, а накрая — пред каменна стена.

Точно третия път, когато видяха, че не могат да продължат, Танис усети, че душата му започва да се отделя от тялото. Дори Таселхоф отстъпи панически при вида на разкривеното му от ярост лице. Полуелфът отчаяно се опитваше да се овладее и именно тогава забеляза липсата.

— Къде е Берем? — попита той с внезапно охладен гняв. Карамон примигна, очевидно се връщаше от някакъв далечен свят. Огледа се бързо и след това се обърна към Танис с изчервено от срам лице.

— Н-не знам. Аз… аз мислех, че е до мен.

— Само чрез него можем да влезем в Нерака и само заради него Лорана е още жива. Ако го заловят…

Танис млъкна, задавен от внезапно бликналите сълзи. Отчаяно се опитваше да мисли, въпреки че кръвта барабанеше в слепоочията му.

— Не се тревожи, момко — каза Флинт дрезгаво и го потупа по рамото. — Ще го намерим.

— Съжалявам, Танис — измънка Карамон. — Бях се замислил за… за Райст. Знам, че не трябваше…

— Как, в името на Бездната, проклетият ти брат пак върши злини, макар да не е тук! — изкрещя Танис но изведнъж се усети. — Съжалявам, Карамон. Не се самообвинявай. И аз трябваше да го наблюдавам. Всички ние. Все едно, трябва да се върнем, освен ако Физбан не може да ни преведе през камъка… Не, дори не си го помисляй, старче… Берем не е отишъл далеч и лесно ще открием следите му.

Не може да се ориентира в гората.

Танис се оказа прав. След като вървяха около час обратно по собствените си следи, откриха малка, утъпкана от животни пътека, която бяха подминали на идване. Флинт пръв забеляза следите в калта. Той ги извика възбудено и потъна в храстите, следвайки без усилие пътеката. Останалите забързаха след него, но изглежда джуджето беше обзето от неочакван прилив на енергия. Като ловджийска хрътка, която знае, че плячката й е наблизо, то газеше заплетените лози и неуморно си пробиваше път през храсталака и бързо се отдалечи от тях.

— Флинт! Чакай! — неколкократно го викаше Танис. Групата псе повече изоставаше от развълнуваното джудже, докато съвсем го изгуби от поглед. Но следите му бяха по-ясни от тези на Берем и те без усилие следваха отпечатъка от тежките му ботуши, както и счупените клонки и изкоренени лози, които бележеха пътя му. Изведнъж спряха.

Бяха стигнали до друга скала, но през нея имаше път — виждаше се отворът на нещо, което можеше да е тунел. Флинт беше влязъл с лекота — видяха следите му, — но входът беше толкова тесен, че Танис безпомощно се взря с него.

— Берем е минал — каза мрачно Карамон, като показа следа от прясна кръв върху камъка.

— Може би. Виж какво има от другата страна, Тас — нареди Танис. Не искаше да влезе, докато не се убеди, че не са го подвели.