Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 131

Танис погледна стария магьосник, който кимна.

— Много отдавна хората смятали, че там живеят боговете — каза той тържествено. — Това е свещено място.

— И е скрито — добави Тас — в една котловина в центъра на тези планини. Виждащ ли? Според Физбан никой никога не ходи там. Никой освен него не знае пътеката. А на моята карта има пътека, която води в планините…

— Никой никога не ходи там? — запита Танис Физбан. Старият магьосник раздразнено присви очи.

— Не.

— Никой освен теб? — настоя Танис.

— Бил съм там много пъти, полуелфе — изсумтя магьосникът. — Имаш ли една година време? Ще ти разкажа. — Той размаха пръст към него. — Ти не ме харесваш, младежо! Винаги си бил подозрителен, и то след всичко, което направих за вас!

— Не бих му напомнял за това — намеси се бързо Тас, като видя намръщеното изражение на Танис. — Хайде, старче.

Двамата забързаха по пътеката, Физбан ядосано пристъпваше с вирната брада.

— Наистина ли боговете живеят там, където отиваме? — попита Тас, за да му попречи да се сопне на Танис.

— Откъде да знам? Приличам ли ти на бог?

— Но…

— Някой казвал ли ти е, че говориш много и непрекъснато?

— Почти всички! Разказвал ли съм ти как веднъж намерих косматия мамут?

Танис чу как Физбан изстена. Тика бързо го изпревари за да настигне Карамон.

— Идваш ли, Флинт? — извика полуелфът.

— Да — отвърна джуджето, но внезапно седна на един камък. — Дай ми малко време. Изпуснах си багажа. Ти тръгвай.

Зает да разглежда картата, Танис не видя как Флинт се свлече на земята. Не дочу странната нотка в гласа му, нито видя гримасата на болка, която за миг сгърчи лицето му.

— Добре, но побързай — каза разсеяно той. — Не искаме да изоставаш.

— Да, момко — промълви Флинт, докато чакаше болката да отшуми както обикновено.

Джуджето наблюдаваше как приятелят му върви по пътеката. Движенията му бяха затруднени от драконовата броня. Не искаме да изостваш.

— Да, момко — повтори на себе си Флинт. И като избърса бързо очи със съсухрената си ръка, той се изправи и последва приятелите си.

Глава 3

Годшом.

За нетърпеливия Танис това беше дълъг и уморителен ден, прекаран в безцелно скитане из планините. Единственото, което го възпираше да не удуши Физбан, след като влязоха във втори затворен каньон след по-малко от четири часа, беше безспорният факт, че той ги водеше в правилната посока. Независимо колко изгубени и объркани изглеждаха, независимо колко често Танис се кълнеше, че три пъти са минали покрай една и съща скала, когато слънцето се покажеше, установяваше, че все още безпогрешно се движат на югоизток.

Но когато краят на деня наближи, той все по-рядко виждаше слънцето. Суровият зимен студ беше изчезнал и във въздуха се усещаше лек дъх на зеленина и растителност, носен от вятъра. Но скоро небето притъмня и започна да вали — монотонен ситен дъжд, който проникваше и през най-плътната наметка.

Към средата на следобеда групата се чувстваше безрадостна и обезкуражена, дори и Таселхоф, който яростно беше спорил с Физбан за посоката към Годшом. За Танис това беше още по-обезнадеждаващо, защото разбра, че никой не знае къде се намират. (Всъщност хванаха Физбан да разглежда картата наопаки). Спорът приключи с това, че Тас прибра картите в торбата си и отказа да ги извади отново, а Физбан заплаши, че ще направи магия, която да превърне перчема му в конска опашка.