Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 129

— И ние ще паднем! — изрева Карамон. — Няма какво да ни крепи. Езикът му замръзна на небцето, той с мъка преглътна и бавно се огледа. — Не мога да повярвам!

— А пък аз някак успявам. — Танис си пое дъх напресекулки.

В средата на каньона магическият златен свод, блестящ в светлината на залеза, висеше във въздуха, докато двете дървени половини от моста лежаха в пропастта. Върху него стояха четири фигури, загледани в останките под себе си и бездната, която ги делеше от двете страни на каньона.

Дълго време цареше мъртва тишина. После Физбан се обърна тържествуващо към Танис.

— Великолепна магия! — каза гордо той. — Имаш ли въже?

Беше доста след мръкваме, когато приятелите най-после успяха да слязат от свода. След като хвърлиха въже на Тика, те изчакаха, докато тя и джуджето го привързаха здраво за едно дърво. После един по един се залюляха от свода и Берем ги изтегли върху скалите. Когато преминаха, всички се проснаха на земята изтощени. Бяха толкова уморени, че дори не си дадоха труд да търсят подслон, а разстлаха завивките си в горичка от хилави борчета и поставиха стража. Тези, които не бяха на пост моментално заспаха.

На другата сутрин Танис се събуди схванат и с болки. Първото, което видя беше отражението на слънцето върху златния свод, който все още здраво висеше във въздуха.

— Сигурно не можеш да се отървеш от това? — попита той Физбан, който помагаше на Тас да раздаде закуската от куит-па.

— Боя се, че не — отвърна старецът, загледан замислено в свода.

— Сутринта опита няколко заклинания — каза Тас, кимайки по посока на едно дърво, покрито с паяжини, и друго, превърнато в пепел. — Реших, че е по-добре да спре, преди да ни е превърнал в щурци или нещо подобно.

— Добра идея — съгласи се Танис и погледна мрачно блестящия свод. — Не можем да оставим по-ясни следи, дори ако бяхме нарисували стрелка върху скалата.

Той поклати глава и седна до Карамон и Тика. — Ще ни преследват, обзалагам се — отбеляза воинът, като дъвчеше вяло храната. — Драконите ще ги пренесат отсам. — Той въздъхна и върна повечето от сушените плодове в кесията.

— Карамон — укори го Тика, — ти не яде почти нищо.

— Не съм гладен — промърмори той и се изправи. — Мисля да поразузная напред.

Воинът метна на рамо багажа и оръжието си и тръгна надолу по пътеката.

Тика започна бързо да опакова нещата си, избягвайки погледа на Танис.

— Райстлин ли? — попита той.

Тя замря и ръцете й се отпуснаха в скута.

— Винаги ли ще бъде такъв, Танис? — попита безпомощно, загледана с любов след Карамон. — Не мога да го разбера.

— Аз също — промълви полуелфът, докато наблюдаваше как едрият мъж изчезва сред пустошта. — Но пък аз никога не съм имал брат или сестра.

— Аз го разбирам! — обади се Берем. Тихият му глас потрепера от чувство, което прикова вниманието на Танис.

— Какво имаш предвид?

Но при този въпрос жадният, нетърпелив израз на лицето на мъжа се стопи.

— Нищо — промърмори той с безизразно лице.

— Чакай! — Танис бързо се изправи. — Защо каза, че разбираш Карамон? — Той сложи ръка на рамото му.