Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 116

— Кажи ни какво да правим? — попита нетърпеливо.

— Първо, бих искал да поговоря с Танис — каза Гилтанас като видя, че полуелфът се готви да тръгва.

— Разбира се. Зад вратата вдясно има малка стая, където можете да поговорите насаме.

Двамата влязоха в богато обзаведена стая и дълго стояха в неловко мълчание. Никой не поглеждаше към другия. Гилтанас пръв наруши тишината:

— Винаги съм презирал хората — каза бавно той, — а сега поех отговорността да ги защитавам. — Той се усмихна. — И се чувствам добре — добави тихо и за пръв път погледна Танис.

Очите им се срещнаха. Мрачното лице на полуелфа за миг се проясни, макар да не отвърна на усмивката му. После отново сведе поглед и се намръщи.

— Отиваш в Нерака, нали? — попита Гилтанас след още една дълга пауза.

Танис кимна безмълвно.

— А приятелите ти? Ще дойдат ли с теб?

— Някои от тях. Всички искат да дойдат, но… — Той усети, че не може да продължи, спомняйки си тяхната преданост.

Гилтанас погледна украсената с дърворезба маса и разсеяно прокара ръка по блестящото дърво.

— Трябва да тръгвам — каза Танис и се отправи към вратата. — Имам още много работа. Планираме да тръгнем в полунощ, след залеза на Солинари…

— Чакай. — Гилтанас сложи ръка на рамото му. — Аз… аз искам да ти се извиня… за това, което казах сутринта. Не, не си тръгвай, изслушай ме. Не ми е лесно да го кажа… Научих много за себе си и уроците бяха трудни. Забравих ги… когато чух за Лорана. Бях ядосан, изплашен и исках да нараня някого. Ти беше най-близо до мен. Каквото и да е направила сестра ми, направила го е от любов към теб. Научих много неща и за любовта… или се опитвам да ги науча. Най-вече се уча на болка. Но това си е мой проблем.

Сега Танис го гледаше. Ръката на Гилтанас още беше на рамото му.

— След като размислих — продължи тихо елфът, — разбрах, че Лорана е постъпила правилно. Трябвало е да отиде, иначе любовта й щеше да бъде безсмислена. Имала ти е доверие, вярвала ти е достатъчно, за да тръгне, когато е разбрала, че умираш, макар това да е означавало да отиде на онова ужасно място…

Главата на Танис клюмна. Гилтанас го стисна за раменете.

— Веднъж Терос Айрънфелд каза, че през целия си живот не е виждал нещо, извършено от любов да е предизвикало зло. Това, което правиш сега също е от любов. И боговете ще те благословят.

— Нима благословиха Стърм? — попита Танис дрезгаво. — И той обичаше.

— А не са ли? Ти откъде знаеш?

Танис поклати глава. Много му се искаше да вярва. Звучеше красиво, прекрасно, като приказките за дракони. Като дете искаше да вярва, че има и дракони…

Той въздъхна и се отдръпна от елфа. Ръката му беше на резето, когато Гилтанас отново проговори.

— Сбогом, братко.

Приятелите се срещнаха до стената при тайната врата, която знаеше само Тас. Тя водеше нагоре по стената и надолу към равнината. Разбира се, Гилтанас можеше да им даде разрешение да минат през главните порти, но Танис смяташе, че колкото по-малко хора знаят за това злокобно пътуване, толкова по-добре.