Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 117

Те стояха в малката стая на върха на стълбите. Солинари точно потъваше зад далечните планини. Танис, който беше застанал встрани от останалите, наблюдаваше как последните сребърни лъчи докосват укрепленията на ужасяващата цитадела, надвиснала над тях. Виждаше светлини в нея и тъмни силуети, които се движеха край тях Кой живееше в това страховито място? Силите на Черните магьосници и Жреците на Мрака, които я бяха изтръгнали от земята и я караха да се носи между купищата плътни, сиви облаци? Зад себе си чуваше останалите тихичко да разговарят. Всички освен Берем. Вечният, наблюдаван внимателно от Карамон, стоеше настрани, а очите му бяха широко отворени и изпълнени със страх.

Няколко дълги секунди Танис ги наблюдава и накрая въздъхна. Предстоеше нова раздяла и тя така го натъжи, че се чудеше дали има сили за нея. Обърна се бавно и видя последните сияещи лъчи от угасващата светлина на Солинари да докосват прекрасната сребристо-златиста коса на Златна Луна. Видя лицето й — спокойно и ведро, макар че й предстоеше пътуване сред мрак и опасности. И тогава разбра, че има сили. Той въздъхна, отдалечи се от прозореца и отиде при приятелите си.

— Време ли е? — попита нетърпеливо Таселхоф.

Танис се усмихна и ръката му нежно погали щръкналата му коса. В този непрестанно променящ се свят само кендерите си оставаха неизменни.

— Да, време е. — Той погледна Речен вятър. — За някои от нас.

Когато варваринът срещна твърдия му, нетрепващ поглед, Танис така ясно разчете мислите по лицето му, сякаш гледаше как облаците се носят по нощното небе. Отначало Речен вятър не разбираше, навярно не беше чул думите му. После осъзна какво беше казал и по суровото му, непреклонно лице се разля червенина и кафявите му очи припламнаха. Танис не каза нищо.

Речен вятър погледна жена си, която стоеше обляна от поток сребриста лунна светлина, потънала в мислите си. На устните й играеше ласкава усмивка. Усмивка, която Танис беше забелязал едва напоследък. Навярно си представяше как детето й играе на слънце. Той отново погледна Речен вятър. Видя вътрешната му борба и разбра, че ще предложи, дори ще настои да го придружи, дори това да означаваше да остави Златна Луна сама.

Танис отиде при него, сложи ръце на раменете му и погледна тъмните му очи.

— Работата ти приключи, приятелю. Ти вървя достатъчно дълго по зимните пътеки. Тук пътищата ни се разделят. Нашият води към мрачната пустиня, а твоят — към поляните и цъфналите дървета. Имаш отговорност към детето което ще се появи на този свят. — Той сложи ръка на рамото на Златна Луна и я привлече към тях, виждайки, че се кани да възрази.

— Бебето ще се роди през есента — продължи Танис, — когато валеновите гори са червени и златни. Не плачи, скъпа моя. — Той прегърна Златна Луна. — Валеновите гори отново ще израснат. Ще заведете вашето дете в Солас и ще му разкажете историята на двама души, които толкова се обичали, че донесли надеждата в един свят на дракони.