Читать «Дракони на пролетната зора» онлайн - страница 103

Магьосникът се усмихна и погледът му сякаш се върна назад през годините.

— Бях млад и алчен и непрекъснато се надявах да открия бърз начин да забогатея. Магическите ми дарби ме доведоха в дълбините на океана, за да търся изгубените богатства на Ищар. Намерих само бижута — нито злато, нито сребро. Една вечер видях Аполета да плува из морските гори преди тя да ме забележи и да се преобрази. Влюбих се в нея… Дълго се борих, докато я направя своя. Тя не можеше да живее в моя свят, а след като бях прекарал толкова време в мир и тишина тук долу, знаех, че за мен също няма живот горе. Но ми е приятно да говоря с хора като вас от време на време, затова понякога скитам из руините, за да видя кого са спасили елфите.

Златна Луна огледа развалините, когато Зебюлах спря, за да си поеме дъх между две истории.

— Къде е легендарният храм на Върховния жрец? — попита тя.

Сянка премина през лицето на магьосника. Гордостта премина в съжаление, примесено с гняв.

— Съжалявам — бързо каза Златна Луна. — Не исках да ти причинявам болка…

— Не, няма нищо — Зебюлах се усмихна тъжно. — Добре е да си спомням за мрака на онова ужасно време. Когато скитам тук, се опитвам да забравя, че това беше град, в който хора се смееха, плачеха, живееха и дишаха. По тези улици играеха деца, както в онази ужасна нощ, когато боговете хвърлиха огнената планина върху нас.

Той помълча за миг, въздъхна и продължи.

— Питате къде е храмът. Вече го няма. На мястото, където стоеше Върховният жрец и крещеше арогантни заповеди към боговете, сега има черна дупка. Макар и пълна с морска вода, в нея не живее нищо. Никой не знае колко е Дълбока, защото морските елфи не плуват близо до нея. Надничал съм в мрачните й, спокойни води, докато ужасът ме обземе. Не вярвам, че свършва някъде. Бездънна е като самото сърце на дявола.

Зебюлах спря на една от тъмните подводни улици и съсредоточено се взря в Златна Луна.

— Виновните бяха наказани. Но защо и невинните? Защо те трябваше да страдат? Ти носиш медальона на Мишакал, Лечителката. Разбра ли нещо? Обясни ли ти тя?

Златна Луна се поколеба, изненадана от въпроса и потърси отговор в душата си. Речен вятър стоеше до нея, суров и мълчалив както винаги, без да издава мислите си.

— Аз самата често съм питала. — Тя отиде до Речен вятър й докосна ръката му, сякаш, за да се убеди, че е наблизо. — В един сън бях наказана заради въпросите си, заради липсата си на вяра. Наказана да загубя онзи, когото обичам. — Варваринът я обгърна със силната си ръка и я притисна към себе си. — Но когато се почувствам засрамена от въпросите си, си спомням, че именно те ми помогнаха да намеря древните богове.

Известно време тя мълча. Речен вятър погали сребристо-златистата й коса и тя го погледна усмихната.

— Не — обърна се лечителката към Зебюлах. — Нямам отговор на тази голяма загадка. Все още задавам въпроси и продължавам да пламтя от гняв, когато видя невинните да страдат, а виновните да бъдат възнаграждавани. Но сега знам, че гневът ми може да бъде като ковашки огън. В неговата жарава безформената буца желязо на моя дух се закалява и се превръща в блестящо стоманено острие на вярата ми. И този меч подкрепя слабата ми плът.