Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 49

— Онова място, където сте се озовали… — подхвана отново Халлана.

— Не беше истинско. — промърмори Ингрей.

— Хм, ами, да. Но докато сте били в онова, хм, състояние, как ме виждахте и виждахте ли ме изобщо?

— Цветен огън се изливаше от ръцете ви. В устата ми. Той подлуди вената, която беше пораснала там, после се предаде и на другите. На другите му части, предполагам. Беше все едно вашият огън ги прогони от скришните им места. — Той прокара език по небцето си, сякаш да се увери за последен път, че отвратителната деформация вече я няма. Смути се, когато разбра, че лицето му е хлъзгаво от слюнка. Понечи да избърше лепкавата пяна с превръзката на лявата си китка, но Херги го спря, поклати неодобрително глава, изстиска една мокра кърпа и му я подаде. Ингрей изтърка лицето си, като се опитваше да не мисли за баща си.

— Езикът е личният символ на Копелето и неговият орган в телата ни. — замислено каза Халлана.

Също както челото за Дъщерята, пъпът за Майката, гениталиите за Бащата и сърцето за Брата.

— Вените, пипалата, или каквото там бяха, израснаха от всичките пет теологични точки на тялото ми.

— Това все трябва да означава нещо. Но какво ли? Може би има някакви ръкописи от Старите лесове, които пазят знание по този въпрос. Когато се върна в Сухо листо, ще претърся библиотеката, но там има предимно медицински трактати. Дартакийските квинтарианци, които ни завладели, повече се интересували как да унищожат старите нрави, а не как да запазят познанието. Сякаш са искали да скрият старите горски сили от всички, дори от себе си. И може да са били прави.

— Когато бях в леопарда — когато бях леопардът, — каза Аяда, — и аз видях фантазиите-образи. Но после всичко отново бе отрязано. — В тона й се промъкна нещо като съжаление.

— Аз, от друга страна, — пръстите на магьосницата забарабаниха по най-близката повърхност, която се оказа коремът й, — аз не видях нищо. Освен лорд Ингрей, който се отскубна от вериги, които биха задържали и кон. Ако това е характерно за силата, която животинските духове са давали на старите воини, нищо чудно, че са ги ценили толкова високо.

Ако старите воини ги е боляло толкова след това, помисли си Ингрей, едва ли са ценели чак толкова призрачните си животни. Ако горските хора са беснеели както той беше беснял преди малко… искаше да попита за звуците, които е издавал, но го досрамя.

— Ако е имало нещо за гледане, трябваше да го видя. — продължи Халлана с растящо раздразнение. — Да му се не види! Я да помислим. — Изгледа Ингрей с присвити очи. — Казвате, че онова нещо си е отишло. Щом не знаем какво е било… можете ли поне да си спомните кой го е вложил във вас?

Ингрей се наведе напред и разтърка смъдящите си очи. Подозираше, че са кръвясали здравата.

— Май ще е по-добре да си събуя ботушите.

Халлана махна на Бернан и той коленичи да му помогне. Глезените на Ингрей наистина се бяха подули и имаха нездрав цвят. Той ги огледа, после вдигна очи и каза:

— За пръв път усетих проклятието, когато видях Аяда. Като нищо може да е било в мен от дни или от месеци, или от години дори. Отначало помислих, че е вълкът ми, доколкото въобще бях в състояние да мисля. Ако не беше видяното от лейди Аяда и… това, дето се случи току-що, сигурно още щях да смятам така. А ако бях успял да я убия, със сигурност щях да продължа да го вярвам.